Откуп

В реалния свят „съпругът ми е в приземието“ щеше да означава, че е в стаята за отдих или се поти на уредите за фитнес до котела на отоплението. Но Хънтър Олдън не живееше в реалния свят. Той беше част от единия процент на единия процент. Неговото приземие представляваше пещера от кедър и камък, в която се разполагаха плувен басейн, сауна и гореща вана — буен тропически рай, чието построяване струваше милиони, а още милиони бяха нужни, за да се поддържа перфектният баланс на температура и влажност през мрачната зима в Ню Йорк.

Хънтър се киснеше във ваната с чаша червено вино в дясната ръка и два мобилни телефона, поставени върху кърпа, така че да ги достига лесно с лявата.

Очите му бяха смъртоносни оръжия, заредени с омраза и отвращение. Те се впиха в Блекстоун.

— Какво научи за пуерториканското хлапе? — попита.

— Лони може да не е такъв приятел, за какъвто го е смятал Трип. Изчезнал е. Никакъв го няма.

— Разбира се, че го няма. Отвлекли са го заедно с Трип.

— Или може би само са нагласили да изглежда така. Баба му не ми се видя твърде притеснена, че не се е прибрал. Правеше се на тъпа, но съм сигурен, че знае много.

— Тогава сложи някого да я наблюдава денонощно.

— Загуба на време, шефе. Лони не е глупав. Няма да се прибере вкъщи при нея. Имам по-добра идея. Нека да преровя компютъра на Трип.

— Компютърът му? Наистина ли? Мислиш, че си е записал в графика: Да снимаме филм. Да бъда отвлечен.

— Вижте, в осем случая от десет — каза Сайлъс, като си измисли статистиката, — когато отвлекат дете, това е някой, когото то познава. Ако Трип е бил във връзка с този човек по имейл или в чат стаи, ще го намеря.

— И тогава какво?

— Трип се прибира вкъщи жив и здрав, а ние предаваме този тип на ченгетата…

— Ти май не внимаваш какво ти говоря? Последното нещо, което искам, е този човек да говори с ченгетата, с прокурор или със съдия. Не желая да говори с никого. Никога. Искам го мъртъв.

Блекстоун не мигна. Беше го чувал и преди. Хънтър говореше без евфемизми. Не казваше „имам бизнес проблем“ или „искам да бъде отстранен“, а просто и ясно: „искам го мъртъв“.

— Ще се обадя на Уилър да каже цена.

— Нямам време за приказки. Предай му, че ще му платя двойно на това, което му платих последния път.

— Ще го направя. Нещо друго?

Олдън пресуши чашата си и я вдигна над главата си, а Блекстоун инстинктивно я пое и отиде до бара. Бутилката вино беше почти празна. Изля остатъка в чашата на Хънтър и му я подаде.

Той я изпи на един дъх и изсумтя:

— Компютърът е в стаята на Трип. Ако Джанел те пита защо го вземаш, обясни й, че Трип е поискал да му го занесеш в училището.

— Тя не знае ли, че е изчезнал?

— Защо да й казвам? Какво ще направи, освен да ми се вайка до влудяване? Знае, че Питър е мъртъв. С изключение на това, не е наясно с нищо друго и е най-добре нещата да си останат така. Затова си затваряй устата.

— Винаги го правя — каза Сайлъс. — Да отворя ли още една бутилка вино?

Хънтър се надигна от горещата вана.

— Сам ще си го взема. Ти просто се обади на Уилър и му кажи, че съм направил място във фризера си за друга глава.

17.

Трип Олдън се свиваше на пода в ъгъла, сгушен в закопчаната си догоре шестстотиндоларова парка с гъши пух.

— Съжалявам — прошепна той.

На шест стъпки от него Лони Мартинес, облечен в блуза на училището „Барнаби“ и поларено яке от полиестер, седеше със свити към гърдите колене.

— Вече го каза.

— Знам, но не мога да спра да мисля за това. Ти си тук само заради мен. Вината е моя.

Лони поклати глава.

— Виновен си, че някакъв луд ни отвлече от улицата ли?

— Виж, през целия си живот съм бил наясно, че може да ми се случи нещо такова. Баща ми е богат. Още от малък ми опява: „Внимавай с кого говориш, къде ходиш“. И какво правя аз? Забивам се в Харлем и се озовавам заключен във ван. Когато се прибера вкъщи, ще ме спука от бой.

— Трип, знам, че смяташ баща си за досадник, но какво трябва да направиш? Да живееш под похлупак? Братле, ако някой откачалник с електрошоков пистолет иска да те спипа, той ще го направи. Без значение дали си в Харлем, или на Парк Авеню.

— Кажи го на моя старец.

— Единственото, което искам да кажа на баща ти, е: „Благодаря ви много, сър, че кихнахте кинтите за откупа, за да ни отървете с Трип.“

— Няма да кихне нищо толкова бързо — въздъхна момчето.

Лони затътри задник по пода, за да долепи рамо до рамото му.

— Какви ги приказваш? Тук ли ще ни остави да гнием?

— Спокойно, ще излезем. Но не защото баща ми има голямо сърце. Има застраховка за откуп.

Лони сви рамене.

— Никога не съм чувал такова нещо.

— Нали знаеш, че хората си имат автомобилни застраховки — каза Трип. — Ако катастрофираш, застрахователната компания плаща за ремонта на автомобила. Аз пък имам застраховка за откуп. Ако някой ме отвлече, компанията плаща на похитителя.

Лони се изправи.

— Тогава защо, по дяволите, още сме затворени тук, гладуваме и мръзнем до смърт? Къде е застрахователят с чека? Той може да се договори със задника, който ни отвлече, и да ни изкара оттук.

Трип се засмя.