Откуп

— Малко по-сложно е. Плюс това познавам баща си. Колкото и пари да поиска този тип, той ще преговаря.

— А защо? Нали уж застрахователната компания плаща?

— До един момент. После парите излизат от джоба на баща ми.

Лони се облегна на стената и се загледа в Трип.

— Тогава съм мъртъв.

— За какво говориш?

— Говоря за баща ти. Ако започне да преговаря с този човек, аз съм мъртвец. Този луд задник ще ме убие.

— Да те убие ли? Защо теб? Ние не струваме нищо, ако сме мъртви.

— Ти не струваш нищо мъртъв. Ти си козът на тоя тип. А аз? Не чиня пукната пара. Използвай си мозъка, Трип. Баща ти има в чекмеджето си повече пари за чорапи, отколкото цялото ми семейство е спечелило, откакто… И въобще. Баба ми получава по дванайсет и петдесет на час за демонстрация на храни. Какво може да направи тя? Да плати на похитителя с мостри от гръцки йогурт и баварска наденица?

— Успокой се. Баща ми ще плати и за двама ни.

— Да бе, как ли пък не! Обзалагам се, че изгаря от нетърпение да натъпче торбата с някой и друг милион, за да отърве жалкия ми пуерторикански задник.

— Баща ми няма да те остави да умреш.

— Трип, помисли си. Тоя тип, който ни тикна тук, знае колко пари иска. Цифрата няма значение. Просто да приемем, че са X долара. Той ще каже на баща ти колко.

— Добре.

— Ала тогава баща ти започва да се пазари с него: „Какво ще кажете за половината от X?“. И похитителят се ядосва.

— Баща ми ядосва всички, когато преговаря. Така пречупва хората.

— Само че похитителят не е някакъв обикновен бизнесмен. Той знае, че баща ти може да си позволи X или десет X, или сто X. Така че той си казва: „Добре, ще изпратя на този задник послание“.

— Какво например?

— Като в „Кръстникът“, когато холивудският продуцент се събужда и намира конска глава в леглото си. Такива послания изпращат похитителите. Така получават това, което искат.

— Какво ми намекваш? Тоя тип ще ме убие, за да накара баща ми да плати цялата сума ли?

— Не, Трип. Той няма да убие теб. Ще убие мен. Не загряваш ли? Аз съм конската глава!

Трип искаше да възрази, но не знаеше как. Всичко това звучеше твърде логично. Той скръсти ръце и се уви по-плътно в парката си.

— Уф — изпъшка, вгледан в най-добрия си приятел, — май сега разбирам защо се чувствам така.

18.

Спряхме пред сградата на Олдън за втори път от няколко часа. Сега не се изненадахме, че и аудито на Блекстоун беше паркирано отпред.

Натиснах звънеца и познато лице отвори вратата. Бях виждал снимки на Джанел Олдън, но те не можеха да пресъздадат действителността. Да я видиш отблизо, ти секваше дъха. Зелени очи, руса коса, розов пуловер, сини дънки — всичките ми любими цветове в една невероятна жена.

— Госпожо Олдън — казах. — Нюйоркска полиция.

Тя ни пусна да влезем.

— Благодаря ви, че дойдохте — изрече с мека, нежна усмивка на лицето, сякаш ни бе поканила на коктейли. — Имате ли вече някакви… как беше точната дума… улики?

— Работим усилено — уверих я. — Говорихме с мъжа ви по-рано днес и идваме за някои уточнения. Той у дома ли е?

— Хънтър е при басейна — каза небрежно, както повечето хора биха произнесли: Той е в кухнята. Може би й се струваше съвсем нормално да имаш частен вътрешен басейн в Горен Източен Манхатън.

Взехме асансьора надолу и тя ни поведе през джунгла от буйни, екзотични дървета.

Сайлъс Блекстоун ни забеляза пръв.

— О, детективите — викна той. — Срещаме се отново. Как върви разследването на убийството?

Пренебрегнах въпроса и погледнах към Хънтър Олдън, който се бе натопил в горещата вана с чаша вино в ръка. Зачервената му кожа, увисналите клепачи и отпуснатите бузи ми подсказаха, че това съвсем не беше първото му питие за деня.

— Някакви новини за Питър? — попита сухо.

— Още не — казах. — Чухте ли се със сина си?

— Не и от снощи — произнесе той с лека нотка на раздразнение, сякаш за да ни даде да разберем, че му губим времето.

— Днес не е бил на училище.

Олдън поклати глава.

— Деца! — изпъшка той, като че тази единствена дума можеше да обясни изчезването на евентуален свидетел на убийство.

— Трип е пратил съобщение на един от учителите си снощи. Написал, че е тръгнал за Рочестър, за да интервюира някои хора за филма, който снима.

Хънтър кимна.

— Напълно възможно е. Баща ми има роднини там.

— Намерихме неговия „Приус“ на Сто трийсет и шеста улица тази сутрин и го прибрахме — намеси се Кайли. — Чудехме се как ли е тръгнал без кола.

— Да, наистина си е за чудене, детектив. Но ще се осмеля да налучкам: влак, автобус, самолет от „Ла Гуардия“… Хлапето е находчиво. Ще го измисли — уверено кимна Олдън. — Но това, което аз не мога да измисля, е защо не търсите убиеца на Питър, а сте се втренчили така в Трип? Да не смятате, че разполага с някаква вълшебна улика, която ще ви разреши случая?

— Сър — започна Кайли, — казахме ви тази сутрин, че…