Отмъстена любов

Е, това беше големият въпрос.

Ривендж наведе глава и за първи път му се прииска да се разкрие пред някого. Не обичаше да споделя дори и с Хекс, която беше преживяла повече и от него. Но пред Елена, с нейните широко отворени очи с цвят на карамел върху прекрасното й лице, искаше да признае всяко мръсно, подло, отвратително, жестоко нещо, извършвано някога от него.

Просто искаше да е честен.

Да, но ако изложеше всички подробности пред нея, в каква ситуация би я поставило това? В позицията да се налага да докладва за него, че е симпат и да се бои за собствения си живот. Чудесен резултат. Съвършен.

- Ще ми се да бях различен - произнесе той. Не можеше да си позволи да се приближи повече от това до истината, която би ги разделила завинаги. - Ще ми се да бях друг мъж.

- А на мен не.

Причината бе, че не го познаваше. Не и истински. И все пак той не можеше да понесе мисълта, че след тази вечер, която прекараха заедно, може да не я види отново.

Или че тя би се ужасила от него.

- Ако те поканя да дойдеш отново и да бъдеш с мен, би ли се съгласила?

Елена не се поколеба.

-Да.

- Дори нещата между нас... да не могат да бъдат... нормални/ В сексуално отношение.

-Да.

Той се намръщи.

- Никак не е редно спрямо теб...

- И моето поведение към теб в клиниката не беше много редно, така че ще сме квит.

Рив не можа да не се усмихне, но не задълго.

- Трябва да знам... защо. Защо би се върнала?

Елена се облегна назад във възглавниците и бавно плъзна ръка по атлазения чаршаф покриващ корема й.

- На този въпрос имам само един отговор, но не съм сигурна, че е онзи, който желаеш да чуеш.

Вцепенението, започнало да се завръща, докато усещането от преживените от него оргазми бавно отзвучаваше, отново завладя тялото му.

Моля те, нека не е от съжаление.

- Кажи ми.

Тя помълча още известно време, погледът й се рееше над гледката на двете блестящи половини на Колдуел.

- Попита ме защо бих се върнала - заговори меко. - И единственият отговор, който имам, е как бих могла да не го направя? - Очите й се насочиха към него. - И на мен донякъде ми се губи логиката, но пък чувствата не са подвластни на логика, нали така? И не е нужно. Тази вечер... ти ми даде нещо, което не просто не бях изживявала от много време, а мисля че изобщо никога не съм изпитвала. - Тя поклати глава. - Вчера увих едно мъртво тяло... Тялото на мой връстник. Тялото на някой, който излизайки от дома си, едва ли е допускал, че това е последната му вечер. Не знам докъде ще стигне това - тя посочи с ръка тях двамата. - Може да е нещо за вечер или две. Може да продължи и месец. Или пък повече от десетилетие. Всичко, което знам, е, че животът е прекалено кратък, та да си позволя да не се върна и да не изживея това отново. Животът е прекалено кратък и твърде много ми харесва да бъда с теб, че да ме е грижа за как-вото и да било друго.

Ривендж пое дълбоко въздух, загледан в нея.

- Елена?

-Да.

- Моля те не ме разбирай погрешно...

Тя въздъхна и той видя как голите й рамене се напрегнаха.

- Добре. Ще се опитам да не го правя.

- Ако продължиш да идваш тук... - Последва пауза. - Ще се влюбя в теб.

Джон откри апартамента на Хекс сравнително лесно, защото се намираше само на десет пресечки от „Зироу Сам". Въпреки близостта си, районът сякаш бе в съвсем различен град. Къщите, облицовани с кафеникав камък, бяха елегантни и стари, с арки над прозорците, което го накара да си помисли, че са от

Викторианската епоха. Макар изобщо да не бе наясно откъде го знае с такава сигурност.

Хекс не притежаваше цяла къща, а само апартамент в сутерена на сграда, разположена в особено привлекателна част на квартала. Под каменните стълби, водещи от тротоара нагоре към входната врата, имаше ниша. Той се вмъкна в нея и отключи странна на вид медна ключалка. В мига, в който пристъпи вътре, се включи лампа и освети не особено вълнуващ интериор. Подът бе покрит с червени плочи, а изградените от бетонови блокчета стени бяха боядисани в бяло. В далечния край на помещението се виждаше друга врата със също така необикновена ключалка.

Той беше очаквал, че Хекс живее на някое по-екзотично място, изпълнено с много оръжия.

А също и с купища луксозно бельо и обувки с високи токчета.

Но това беше само фантазия.

Когато отвори вратата в края на коридора, се включиха още лампи. Стаята пред него нямаше прозорци и беше празна, с изключение на леглото, но това не беше изненадващо, ако се съдеше по коридора, водещ към нея. Имаше баня, но липсваха кухня, телефон и телевизор. Единственият цвят в стаята идваше от старомодните дъски на пода - топли медени багри под блестящия лак. Стените бяха бели като в преддверието, но бяха изградени от тухли.

Изненада се от свежестта на въздуха, но после забеляза трите отвора на вентилацията.