Отмъстена любов

Джон съблече коженото си яке и го пусна на пода. После свали ботушите си, но остави черните чорапи на краката си. Влезе в банята, използва тоалетната и наплиска лицето си със студена вода. Нямаше кърпи и той използва ръба на черната си риза. Изтегна се на леглото, но остави оръжията си, където бяха, макар причината да не беше, че се бои от Хекс.

Може би това го правеше глупак. Първото нещо, което беше научил в тренировъчната програма на Братството, бе никога да не вярва на симпат и ето че рискуваше живота си, като отсядаше в дома на такъв, без да казва на никого къде се намира.

Но въпреки всичко се нуждаеше точно от това.

Когато нощта паднеше отново, щеше да реши какво да прави от тука нататък. Не искаше да се оттегля от битките. Прекалено много обичаше да се бие. Чувстваше го... като нещо правилно и то не само защото защитаваше собствената си раса. Имаше усещането, че това е неговото предопределение, че е роден и отгледан за това.

Но не беше убеден, че можеше да се върне обратно в имението и да остане да живее там.

След като полежа известно време, без да се движи, осветлението угасна и той се взря в мрака. Положил глава на двете доста твърди възглавници, той осъзна, че за първи път беше напълно сам, откакто Тор го беше прибрал от онзи мизерен апартамент с големия си черен рейндж роувър.

Спомняше си с изключителна яснота живота си в онази дупка, намираща се не просто в лоша част на града, а в най-опасния район на Колдуел. Всяка нощ изпитваше ужас, защото беше мършав, слаб и беззащитен. Единственото, което можеше да поема заради чувствителния си стомах, бяха протеинови шей-кове и тежеше по-малко от прахосмукачка. Вратата, която го разделяше от наркоманите, проститутките и огромните плъхове, изглеждаше тънка като хартия.

Беше искал да върши добро за света. И все още го искаше.

Беше искал да се влюби и да бъде с жена. И все още го искаше.

Беше искал да има семейство, да има майка и баща, да бъде част от голяма фамилия. Това вече не го искаше.

Джон започваше да разбира, че чувствата са като сухожилията в тялото. Можеш да ги опъваш ли опъваш, да чувстваш болката, причинена от деформацията и от разтягането... и до известен момент ставата продължава да функционира и съответният крайник да поема натоварването. Но не и ако натоварването продължи до безкрайност.

Нещо в него се беше пречупило. И беше абсолютно убеден, че не съществува психотерапевтичен еквивалент на артроскоп-ската операция.

За да помогне на съзнанието си да се успокои и да не го доведе до пълна лудост, той се съсредоточи върху случващото се около него. В стаята беше тихо, чуваше се само звукът от отоплителната инсталация, но шумът не беше силен. Сградата над него беше празна и съответно нямаше звуци от движение.

Затвори очи и се почувства в по-голяма безопасност, откол-кото беше редно.

Той беше свикнал да бъде сам. Времето, прекарано с Тор и Уелси и после с братята, беше аномалия в живота му. Той беше роден сам на една автобусна спирка и беше останал сам по време на престоя си в приюта, макар и заобиколен от вечно променяща състава си група деца. И после се беше оправял сам в света.

Беше преживял изнасилване и го надмогна без помощ. Беше боледувал и се беше лекувал сам. Проправяше си път напред, доколкото това му беше възможно и беше свършил добра работа.

Беше време да се върне към основите.

И към същината си.

Животът му с Уелси и Тор... и с братята... бяха един вид неуспешен експеримент, нещо, което даваше вид, че има потенциал, но в крайна сметка се беше оказало провал.

32.

ЛЕШ НЕ ГО БЕШЕ ГРИЖА ДАЛИ Е ДЕН ИЛИ НОЩ.

Когато двамата с господин Д. спряха на паркинга пред изоставена мелница и светлините на мерцедеса хвърлиха широка дъга, за него нямаше значение дали ще се срещне с краля на симпатите на обед или в полунощ, защото някак си вече не се притесняваше толкова от мръсника.

Заключи колата и с господин Д. поеха по ронещия се асфалт към врата, която изглеждаше доста стабилна, като се имаше предвид цялостното състояние на сградата. Благодарение на лекия снеговалеж пейзажът наоколо изглеждаше като изваден от реклама за старомодна ваканция във Върмонт, стига да не се заглеждаш прекалено отблизо в провисналия покрив и овехтялата фасада.

Симпатът вече беше вътре. Леш го знаеше със сигурност, така както чувстваше вятъра по кожата на лицето си и чуваше хрущенето на камъчетата под ботушите си.

Господин Д. отвори вратата и Леш пристъпи вътре първи, за да покаже, че не му е нужен подчинен, който да му разчиства пътя. Вътрешността на мелницата не беше пълна с нищо друго освен студен въздух, пространството отдавна беше опразнено от всичко, което би могло да послужи за нещо.

Симпатът чакаше в далечния край, в близост до голямото колело, което все още беше потопено в реката, наподобяващо дебела жена, киснеща във ваната си.

- Приятелю, колко е хубаво да те видя отново - обърна се към него кралят, а змийският му глас отекна звучно като леки вълни по водна повърхност.