Отмъстена любов

Служителят зад компютъра вдигна поглед и се усмихна. Ро-дис беше един от малкото мъже в екипа им и определено любимец на цялата клиника. В добри отношения с всички, той не скъпеше усмивките и прегръдките си.

- Здравей, момиче, как... - Той се намръщи, когато тя се доближи до него, а после избута стола си назад, за да увеличи пространството помежду им. - Здравей.

Елена погледна озадачено зад гърба си, в очакване да види чудовище, ако се съдеше по това как се беше отдръпнал от нея.

- Добре ли си?

- Да. Напълно - Той я погледа пронизващо. - Ти как си?

- Добре. Радвам се, че дойдох да помогна. Къде е Катя?

- Струва ми се каза, че ще те чака в кабинета на Хавърс.

- Тогава по-добре да вървя.

- Да. Добре.

Елена забеляза, че чашата му е празна.

- Искаш ли да ти донеса кафе, като свърша?

- Не, не - отговори Родис бързо и вдигна двете си ръце. -Няма нужда. Благодаря.

- Сигурен ли си, че си добре?

- Да. Напълно. Благодаря.

Елена отмина с усещането, че е прокажена. Обикновено с Родис имаха приятелски отношения, но не и тази вечер.

О, боже, помисли си тя. Ривендж беше оставил аромата си върху нея. Сигурно беше това. Тя се обърна... но какво можеше да му каже?

С надеждата, че Родис ще е единственият, който ще го долови, тя се втурна към съблекалнята, за да остави палтото си, като по пътя помахваше на членове на персонала и пациенти. Когато стигна до кабинета на Хавърс, вратата беше отворена, а лекарят седеше зад бюрото си. Катя бе седнала на стол с гръб към коридора.

Елена почука леко на касата.

- Здравейте.

Хавърс вдигна глава, а Катя хвърли поглед през рамо. И двамата изглеждаха зле.

- Влез - нареди сърдито лекарят. - И затвори вратата.

Сърцето на Елена ускори ритъма си и тя направи, както й беше поръчано. До Катя имаше празен стол и тя седна, защото изведнъж почувства слабост в коленете си.

Беше идвала в този кабинет много пъти, главно за да напомня на доктора да се храни, защото захванеше ли се веднъж с някой пациент, той загубваше представа за времето. Но в случая не ставаше дума за него, нали?

Настъпи продължително мълчание, а бледите очи на Хавърс избягваха нейните, докато нервно опипваше роговите рамки на очилата си.

Катя беше тази, която заговори и тонът й беше твърд.

- Снощи, точно преди да си тръгна, един от охранителите, наблюдаващи камерите, ме уведоми, че си била в аптеката. Сама. Каза, че те е видял да взимаш някакви лекарства и да си тръгваш. Прегледах записа и проверих съответните рафтове. Било е пеницилин.

- Защо просто не го доведе? - намеси се Хавърс. - Незабавно щях да прегледам Ривендж.

В следващия момент тя се почувства като участничка в сапунен сериал, където камерата показва в едър план лицето на героинята. Сякаш всичко се отдръпваше от нея, офисът беше някъде далече, а тя изведнъж се беше озовала под ярка светлина, като че разглеждана под микроскоп.

В главата й се въртяха въпроси. Наистина ли си беше въобразявала, че стореното от нея ще й се размине? Знаеше за камерите... но мисълта за тях дори не й беше хрумнала, когато предишната нощ беше влязла зад щанда в аптеката.

В резултат на това всичко щеше да се промени. Животът й, преди достатъчно труден, сега щеше да стане непоносим.

Съдба ли? Не... Чиста глупост.

Как, по дяволите, си беше позволила такова нещо?

- Ще напусна - отсече тя. - Още тази вечер. Не трябваше да правя такова нещо... Бях притеснена за него, напрегната заради Стефан и взех погрешно решение. Искрено съжалявам.

Нито Хавърс, нито Катя отговориха нещо, но и нямаше нужда. Ставаше дума за доверие, а тя беше потъпкала тяхното. И беше нарушила правилата за безопасност на пациентите.

- Ще изпразня шкафчето си и ще си тръгна незабавно.

33.

РИВЕНДЖ НЕ ПОСЕЩАВАШЕ МАЙКА СИ ДОСТАТЪЧНО ЧЕСТО. Тази мисъл изникна в съзнанието му, докато паркираше колата пред защитената къща, в която я беше преместил близо година по-рано. След като семейният дом в Колдуел беше нападнат от лесъри, той беше прехвърлил всички живеещи там в това имение в стил Тюдор, намиращо се южно от града.

Имението беше единственото хубаво нещо, дошло в резултат на отвличането на сестра му. То и фактът, че Бела си беше намерила достоен мъж в лицето на брата, който я беше спасил. Премествайки майка си и обичаната от нея доген извън града, той ги беше спасил от съдбата на останалата част от аристокрацията, споходила ги предишното лято.

Преди да е успял да слезе от колата, вратата на къщата се отвори и на светлината, струяща отвътре, той видя сгушената заради студа доген на майка си.

Подметките на Рив се пързаляха и той тръгна към нея внимателно, като отръскваше снежинките от палтото си.

- Тя добре ли е?

Прислужницата го погледна с очи, премрежени от сълзи.

- Времето й изтича.

Рив влезе и затвори вратата, отказвайки да чуе изреченото от нея.

- Не е възможно.

- Много съжалявам, господине. - Жената доген извади бяла кърпичка от джоба на сивата си униформа. - Много... съжалявам.

- Не е достатъчно възрастна.

- Животът й е бил много по-дълъг, отколкото реално наброяват годините й.