Отмъстена любов

Онова ужасно усещане се върна отново. Чувстваше се притиснат между това, което майка му щеше да го помоли да направи и твърдата му убеденост, че сестра му не би имала никаква полза да научи за мръсните и злокобни тайни на семейството. Бела беше останала защитена от тази гадост през целия си живот и нямаше причина тайните да бъдат разкривани сега, особено ако майка им умираше.

Но Мадалина не умираше, напомни той сам на себе си.

- Мамен...

- Сестра ти никога не трябва да разбира за това.

Рив се напрегна и се помоли да е чул правилно.

- Моля?

- Закълни ми се, че ще направиш всичко по силите си тя никога да не научи. - Когато майка му се наведе към него и го хвана за раменете, той знаеше, че тя наистина е забила пръстите си в него по вида на напрегнатите й ръце. - Не искам тя да носи това бреме. Ти беше принуден и аз бих ти го спестила, стига да можех. Ако тя не научи, тогава следващото поколение няма да страда. Нала също не бива да носи това бреме. Истината трябва да умре с мен и теб. Закълни ми се.

Рив се вгледа в очите на майка си и разбра, че никога не я беше обичал по-силно.

Той кимна веднъж.

- Погледни лицето ми и се убеди, че се кълна. Бела и наследниците й никога няма да узнаят. Миналото ще умре с мен и теб.

Раменете на майка му се отпуснаха под плата на робата й, а трепетната въздишка беше ясно доказателство за облекчението, което изпитваше.

- За такъв син другите майки могат само да мечтаят.

- Как е възможно това да е истина? - попита той тихо.

- А как е възможно да не е?

Мадалина се стегна и взе кърпичката от ръката му.

- Трябва да изгладя тази още веднъж и после може би ще ми помогнеш да си легна.

- Разбира се. Също така бих искал да се обадя на Хавърс.

-Не.

- Мамен...

- Искам смъртта ми да настъпи без лекарска намеса. Вече нищо не би могло да ми помогне.

- Не можеш да си сигурна в това.

Тя вдигна прекрасната си ръка с масивния диамантен пръстен.

- Ще бъда мъртва утре преди падането на нощта. Видях го в купата.

Дъхът на Рив секна и дробовете му отказаха да работят. Не съм готов за това. Не съм готов. Не съм готов. Не съм готов...

Мадалина беше изключително старателна с последната кърпичка, нагласявайки внимателно ръбовете и прекарвайки ютията по тях. Когато свърши, я постави върху останалите, като се погрижи всички ръбове да съвпадат.

- Готово - каза.

Рив се подпря на бастуна си, за да се изправи и й предложи ръката си. Двамата се запътиха към спалнята й с нестабилна походка.

- Гладна ли си? - попита той и дръпна завивката, а после й помогна да се настани в леглото.

- Не, добре съм.

Ръцете им се трудеха съвместно, за да оправят чаршафите, одеялото и юргана, така че всичко да е подгънато както трябва и краят на завивката да бъде положен точно по средата на гърдите й. Докато се изправяше, той знаеше, че майка му повече няма да стане от леглото и не можеше да го понесе.

- Бела трябва да дойде тук - каза той с дрезгав глас. - Трябва да се сбогувате.

Майка му кимна и затвори очи.

- Нека да дойде сега. Моля те, кажи й да доведе бебето.

В Колдуел, в имението на Братството, Тор крачеше из спалнята си. Което беше силно казано, като се имаше предвид колко бе изнемощял. Да залита наоколо беше всичко, което успяваше да постигне.

Проверяваше часовника си на всяка минута и половина. Времето течеше с плашеща скорост, като че секундите се разпиляваха наоколо като песъчинки от счупен пясъчен часовник.

Имаше нужда от повече време. Повече... По дяволите, това би ли помогнало изобщо?

Не можеше да си представи как щеше да се справи с предстоящото и знаеше, че тревожността му няма да помогне с нищо. Например, не можеше да реши дали е добре да има свидетел. Предимството би било, че така нещата щяха да бъдат по-малко интимни. Минусът - че ако рухнеше, в стаята щеше да има и друг, който да види това.

- Аз ще остана.

Тор хвърли поглед към Ласитър, който беше седнал на перваза на прозореца. Краката на ангела бяха кръстосани в глезените, а единият му войнишки ботуш се поклащаше ритмично като още едно доказателство за изтичащото време.

- Хайде - настоя Ласитър. - Виждал съм мизерния ти задник гол. Какво би могло да е по-лошо от това?

Казаното звучеше като провокация, но беше произнесено с изненадващо мек тон.

Почукването на вратата беше плахо. Значи не беше някой от братята. И тъй като не се носеше аромат на храна, не беше и Фриц с поднос, съдбата на чието съдържание беше да се озове в порцелановия трон.

Обаждането на Фюри очевидно беше дало резултат.

Тор се разтрепери от глава до пети.

- Добре, по-спокойно. - Ласитър се изправи и бързо се приближи до него. - Искам да седнеш тук. Не ти трябва да правиш такова нещо в близост до леглото. Хайде. Не, не се съпротивлявай. Знаеш, че няма друг начин. Става дума за биология, а не за избор, така че няма защо да се чувстваш виновен.