Отмъстена любов

КОГАТО ЕЛЕНА СЕ ПРИБРА В ДОМА СИ, ТЯ ИЗВИКА НА ЛИЦЕТО си фалшива усмивка, освободи Лузи и отиде да провери баща си, който „постигаше удивителен напредък" в работата си. В мига, когато успя да се освободи от него, тя се втурна в стаята си, за да седне пред компютъра. Трябваше да установи с точност до цент с колко пари разполагаха и не мислеше, че щеше да се зарадва на наученото. След като влезе в банковата си сметка, тя плъзна курсора през чековете, сумите за които още не бяха изтеглени и пресметна какво имаше да се плаща през първата седмица от месеца. Добрата новина бе, че щяха да й платят за ноември.

В спестовната им сметка имаше малко под единайсет хиляди. Не им беше останало нищо, което да продадат. Нямаше и какво да ореже от месечния бюджет. Щеше да се наложи Лузи да спре да идва. Което беше неприятно, защото щеше да си намери друг пациент и когато Елена успееше да започне работа, щеше да има проблем с грижите за баща си.

Разбира се, в случай че изобщо си намереше друга работа. Със сигурност нямаше да е като медицинска сестра. Уволнение поради провинение не беше нещо, което работодателите харесваха.

Защо беше задигнала проклетите лекарства?

Елена се взираше в екрана и проследяваше ред по ред малките цифри, докато те не се размазаха пред погледа й.

-Дъще моя?

Тя бързо затвори лаптопа, защото баща й не се разбираше с каквато и да било техника и придаде спокоен вид на лицето си.

- Да? Искам да кажа, да!

- Чудех се дали би желала да прочетеш абзац или два от работата ми. Изглеждаш угрижена, а съм забелязал, че мен такива занимания ме успокояват. - Той се приближи и елегантно протегна ръка към нея.

Елена се изправи, защото понякога единственото, което можеш да сториш, е да се оставиш друг да те насочва. Не искаше да чете никоя от безсмислиците, изписани от него върху страниците. Не можеше да издържи да се преструва, че всичко е наред. Искаше й се, макар и само за час, да имаше опората на родител, за да могат да обсъдят ужасната ситуация, в която беше поставила и двама им.

- Това би било прекрасно - произнесе тя глухо.

Последва го в кабинета му, помогна му да се настани в стола си и огледа разхвърляните купове листове хартия около себе си. Какъв хаос. Имаше черни кожени папки, натъпкани почти до пръсване, препълнени класьори, тетрадки със спирали, чии-то листове бяха провиснали като кучешки езици. Хвърчащи листове бяха разпръснати тук и там, като че опитали се да избягат и не бяха стигнали особено далече.

Всичко това беше неговият дневник, или поне той твърдеше така. В действителност представляваше купчина след купчина с глупости, физическата проява на хаоса в главата му.

- Ето тук. Седни, седни. - Баща й разчисти стола от купчина бележници със записки, придържани с гумени ластици, и ги тръсна на бюрото си.

Тя седна, опря ръце в коленете си и ги стисна здраво в опит да не изпусне нервите си. Като че неразборията в стаята още повече объркваше мислите и възприятията й, а това не беше помощта, от която се нуждаеше в момента.

Баща й огледа кабинета си и се усмихна сякаш извинително.

- Толкова много усилия за сравнително малък резултат. Нещо подобно на гмуркането за добив на перли. Прекарвам тук безброй часове, за да постигна целта си.

Елена почти не го слушаше. Ако не можеше да си позволи да плаща наема, къде щяха да отидат? Имаше ли по-евтино място от това, където да не се налага да съжителстват с плъхове и хлебарки? Прескъпа Скрайб Върджин, тя беше приела, че са достигнали дъното в нощта, когато той беше подпалил предишната им къща. Колко по-ниско можеха да паднат сега?

Разбра, че нещата вървят на зле, когато зрението й се размаза.

Баща й не млъкваше и гласът му маршируваше върху изпълнения й е мълчание страх.

- Винаги съм се старал да документирам, достоверно, заключенията, до които съм стигал...

Елена не чу нищо повече.

Тя почувства, че се разпада. Седнала на малкия стол, засипвана от безсмисленото и безцелно дрънкане на баща й, изправена пред резултата от погрешното си решение, тя заплака.

Ставаше дума за много повече от загубата на работата й. Беше заради Стефан. Заради случилото се с Ривендж. Заради баща й, който макар и възрастен, не можеше да схване ситуацията, в която се бяха озовали.

Чувстваше се толкова самотна.

Обгърнала раменете си с ръце Елена издаваше пресипнали хлипания, докато се почувства толкова омаломощена, че рухна. Накрая тя въздъхна тежко и избърса очи с ръкава на униформата си, която вече не й беше нужна.

Когато вдигна поглед, баща й седеше като закован на креслото си, а по лицето му беше изписан шок.

— Е, това вече... дъще моя...