Отмъстена любов

Тор усети как бива поведен към твърдия стол до бюрото тъкмо навреме, защото коленете му загубиха интерес към задълженията си и той се стовари на дървената седалка с такава сила, че отскочи.

- Не знам как да го направя.

Впечатляващата физиономия на Ласитър се изпречи пред лицето му.

- Тялото ти ще свърши работата вместо теб. Изключи сърцето и съзнанието си от уравнението и позволи на инстинкта си да се задейства. Нямаш вина. Това е начинът да оцелееш.

- Не искам да оцелявам.

- Не думай. А аз си мислех, че цялото това саморазрушител-но поведение е само за развлечение.

Тор нямаше сили да замахне към ангела. Нямаше сили да напусне стаята. Дори нямаше сили да заплаче.

Ласитър отиде до вратата и я отвори.

- Здравей. Благодаря, че дойде.

Тор дори не можеше да погледне към влязлата Избраница, но беше трудно да пренебрегне присъствието й. Деликатното й ухание на цветя проникна в ноздрите му.

Естественият аромат на Уелси беше по-силен от този, съставен не само от рози и жасмин, но и от подправки, отразяващи силния й характер.

- Господарю - произнесе женски глас. - Аз съм Избраницата Селена. Тук съм за да ви служа.

Последва дълга пауза.

- Отиди при него - нареди тихо Ласитър. - Да свършваме с това.

Тор отпусна глава и хвана лицето си с ръце. Всичко, което можеше да направи, докато жената се настаняваше в краката му, беше да вдишва и да издишва тежко.

Между изтънелите си пръсти той зърна белотата на стелещата се около нея роба. Уелси не си беше падала много по роклите. Единствената, която някога наистина беше харесвала, беше онази рокля в червено и черно, която беше носила по време на церемонията по обвързването им.

В съзнанието му изникна спомен от тази свята церемония и той видя с ужасяваща яснота мига, когато Скрайб Върджин беше стиснала ръцете им с Уелси и беше казала, че съюзът е много добър, наистина добър. Беше почувствал, че чрез майката на расата им ги свързва толкова много топлина и това усещане за любов, целеустременост и оптимизъм се беше увеличило милиони пъти, когато се бе вгледал в очите на своята любима. Беше му се струвало, че пред тях се простира цял един живот, изпълнен с щастие и радост... а ето го сега, оказал се с непреодолима загуба, сам.

Не, по-лошо от сам. Сам и на път да поеме в тялото си кръвта на друга жена.

- Всичко това се случва прекалено бързо - промърмори иззад дланите си. - Не мога... Нужно ми е повече време...

Господ да му е на помощ на този ангел, ако посмееше да му каже, че сега е правилният момент. Щеше да го накара да си мечтае зъбите му да бяха направени от армирано стъкло.

- Господарю - заговори тихо Избраницата. - Мога да се върна по-късно, ако желанието ви е такова. Ако и тогава моментът не е добър, ще дойда пак по-късно. Ще се връщам отново и отново, докато не се почувствате готов. Моля ви... господарю, единствено искам да помогна, но не и да ви нараня.

Тор се намръщи. Казаното от нея беше много мило. В нито една сричка, излязла от устата й, не личеше страст.

- Кажи ми какъв е цветът на косата ти - попита той с длани върху лицето си.

- Черна е като нощта и плътно прибрана. Имам кърпа, с която мога да я покрия, макар че не сте поискали такова нещо. Реших... че може да помогне.

- Кажи ми какви са очите ти.

- Сини са, господарю. Светлосини като небето.

Тези на Уелси бяха имали цвят на шери.

- Господарю - прошепна Избраницата. - Дори не е нужно да ме поглеждате. Позволете ми да застана зад вас и така поемете китката ми.

Той чу прошумоляването на плата, а ароматът й започна да се носи към него иззад гърба му. Тор дръпна ръце от лицето си и видя пред себе си дългите, обути в джинси крака на Ласитър. Отново бяха кръстосани в глезените, но този път ангелът се беше облегнал на стената.

Пред него се появи изящна ръка, покрита с бяла тъкан. Постепенно ръкавът на робата беше вдигнат нагоре. Разкрилата се китка беше крехка, а кожата - бяла и нежна.

Вените под повърхността й имаха бледосин цвят.

Кучешките зъби на Тор се удължиха в устата му и от устните му излезе приглушено ръмжене. Проклетият ангел се бе оказал прав. Изведнъж съзнанието му се изпразни от всякакви мисли. Имаше значение единствено тялото му и онова, от което го беше лишавал така дълго.

Тор стисна здраво рамото й и изсъска като кобра, а после захапа ръката на Избраницата чак до костта, забивайки зъби на нужното място. Последва разтревожен вик и объркване, но те ие достигнаха до съзнанието му, защото вече пиеше и гълташе тъй бързо кръвта, че нямаше време да усети вкуса й.

За малко не беше убил Избраницата.

Разбра го едва по-късно, когато Ласитър най-сетне успя да го отдели от нея и го нокаутира с едно кроше в главата, защото в мига, в който го бе откъснал от хранителната течност, той се бе опитал пак да захапе жената.

Падналият ангел се беше оказал прав. Отвратителната биология беше ръководещата сила и надделяваше дори над най-вярното сърце.

И над най-преданите вдовци.

34.