Отмъстена любов

Тя беше наясно какво се случваше в къщата по времето, когато бащата на Бела все още беше с тях. Беше почиствала счупени чаши и натрошен порцелан. Беше превързвала и промивала рани.

- Наистина не мога да понеса, че си отива - изплака прислужницата. - Загубена съм без господарката си.

Рив положи вцепенената си ръка на рамото й и го стисна нежно.

- Не го знаеш със сигурност. Още не е ходила при Хавърс. Нека отида да я видя.

Жената доген кимна и Рив бавно пое по стълбите, водещи към горния етаж, като отминаваше семейни портрети, нарисувани с маслени бои, преместени тук от старата къща.

Когато стигна горе, зави вляво и почука на двойните врати.

-Мамен?

- Тук вътре съм, сине мой.

Отговорът на Древния език долетя до него иззад друга двойна врата и той се върна малко назад, за да влезе в гардеробната й стая, а познатият аромат на „Шанел № 5" го накара да се почувства по-спокоен.

- Къде си? - обърна се той към дългите редици висящи дрехи.

- Отзад съм, мой най-скъпи сине.

Докато Рив подминаваше редиците от блузи, поли, рокли и бални тоалети, той вдиша дълбоко. Любимият парфюм на майка му беше по всички сортирани по цвят и вид дрехи, а шишето, от което идваше ароматът, се намираше върху тоалетната масичка сред гримове, лосиони и пудри.

Завари я пред трикрилото, високо цял ръст огледало. Гладеше.

Което беше повече от странно и го накара да я огледа внимателно.

Майка му имаше царствен вид дори облечена в розовия си халат. Бялата й коса беше идеално фризирана на съвършено пропорционираната глава, заетата от нея поза на високия стол беше изискана, а на ръката й блестеше масивен диамант. Върху единия край на дъската за гладене, зад която седеше, имаше малка кошница и спрей, а в другия край лежеше купчина изгладени кърпички. Докато я наблюдаваше, тя бе преполовила гладенето на бледожълто квадратно парче плат, а ютията в ръцете й издаваше съскащ звук, докато я плъзгаше напред-назад.

- Мамен, какво правиш? - Отговорът на пръв поглед беше повече от очевиден, но все пак майка му беше господарката на дома. Не можеше да си спомни някога да я е виждал да върши домакинска работа, да се занимава с прането или с нещо подобно. Догените бяха за тези неща.

Мадалина погледна към него. Помътнелите й сини очи бяха уморени, а усмивката й беше повече плод на усилие, отколкото на радостна емоция.

- Тези бяха на баща ми. Открихме ги, когато преглеждахме кашоните, донесени от тавана на старата къща.

„Старата къща" беше домът им в Колдуел, където бяха живели близо един век.

- Можеше да помолиш прислужницата да свърши това. -Той се приближи до нея и целуна меката й буза. - Би се радвала да ти помогне.

- Да, и тя каза същото. - След като докосна лицето му с ръка, майка му се върна обратно към заниманието си, като сгъна кърпичката и я напръска със спрея. - Но това е нещо, което трябва да свърша сама.

- Може ли да седна? - попита той и кимна към стола до огледалото.

- Разбира се, къде са ми обноските? - Остави ютията на мястото й и тръгна да се изправя. - Трябва да ти донеса нещо за...

Ривендж вдигна ръка.

- Не, мамен, току-що съм ял.

Тя му се поклони и отново се настани на високия си стол.

- Благодарна съм ти за това посещение, защото знам колко си зает.

- Аз съм ти син. Как можеш да си помислиш, че не бих дошъл?

Изгладената кърпичка беше поставена върху купчината с подобни кърпички, а от кошницата беше извадена последната останала.

Ютията изпусна пара, докато Мадалина прокарваше нажежената й повърхност по белия квадрат. Докато се трудеше бавно, Рив погледна отражението й в огледалото. Лопатките й стърчаха под копринената роба, а прешлените на врата й се очертаваха рязко.

Когато отново насочи вниманието си към лицето й, видя как върху кърпата капна една сълза.

О... прескъпа Скрайб Върджин, помисли си. Не съм готов.

Рив опря бастуна си в пода, доближи до майка си и коленичи. Обърна стола й към себе си, взе ютията от ръката й и я остави на мястото й, готов да я отведе в клиниката на Хавърс, съгласен да плати за всяко лекарство, само за да й спечели още малко време.

- Мамен, какво ти е? - Той взе една от изгладените кърпички на баща й и попи влагата под очите й. - Кажи на родния си син какво ти тежи.

Сълзите не спираха и той ги ловеше една по една. Тя беше прекрасна въпреки възрастта и плача си - провалила се Избраница, живяла тежък живот и въпреки това останала изпълнена с изящество.

Когато най-накрая отговори, гласът й беше слаб.

- Умирам. - Тя поклати глава, преди той да е успял да заговори. - Не. Нека сме откровени един с друг. Краят ми дойде.

Ще видим, помисли си Рив.