Отмъстена любов

- Баща ми... - Тя докосна кърпичката, с която Рив беше попил сълзите й. - Баща ми... Странно, напоследък мисля за него ден и нощ. Много отдавна той беше Примейл и обичаше всичките си деца. Най-голямата радост му носеше потомството му и макар да бяхме много, той имаше връзка с всички нас. Тези кърпички... Те бяха изработени от одеждите му. Шиенето ми се удаваше, а той го знаеше и ми даде някои от робите си. - Тя протегна кокалестата си ръка и погали купа с изгладени кърпички. - Когато напуснах Другата страна, той ме накара да взема няколко. Бях влюбена в един от братята и животът ми щеше да бъде пълноценен единствено ако бъдех с него. Разбира се, после бях...

Да, именно случилото се после беше онова, причинило й толкова много болка. После била изнасилена от симпат и забременяла с Ривендж. Била принудена да роди отвратителен мелез, който тя някак успяла да храни от гръдта си и да го обича така, както всеки син би искал да бъде обичан. През цялото време, докато била затворничка на краля на симпатите, обичаният от нея брат я издирвал, само за да умре при освобождаването й.

И това не беше краят на нейната трагедия.

- След като бях... върната, баща ми ме повика на смъртното си легло - продължи тя. - От всички Избраници, от всичките си спътници и деца, той беше пожелал да види мен. Но аз не можех да отида. Нямаше да го понеса... Вече не бях дъщерята, която познаваше. - Очите й срещнаха тези на Ривендж и в тях се четеше дълбока молба. - Не исках да ме вижда такава. Бях омърсена.

Боже, познаваше това чувство, но неговата мамен не се нуждаеше и от това бреме. Тя нямаше представа с какви гадос-ти се занимаваше синът й и никога нямаше да разбере, защото основната причина, заради която се превръщаше в нечия курва, беше, че тя не би понесла мъката от депортирането му.

- Когато отказах да се подчиня на повикването, Директрис дойде при мен и ми каза, че той страда. Че няма да се отправи към Небитието, докато не отида при него. Че ще остане на ужасяващия праг на смъртта, освен ако аз не го освободя. На следващата вечер отидох с натежало сърце. - Сега в погледа на майка му личеше гняв. - При пристигането ми в храма на Примейл а той поиска да ме прегърне, но аз не можех... да го допусна. Аз бяха непозната с лицето на обичана от него дъщеря. Опитах се да говоря вежливо за незначителни неща. Именно тогава той каза нещо, което и до днес не мога да разбера напълно. Изрече: „Натежалата душа не иска да си отиде, при все, че тялото е отпаднало". Той беше затворник на моите нерешени проблеми. Чувстваше, че се е провалил в своята роля. Смяташе, че ако ме е бил задържал от Другата страна, съдбата е щяла да бъде по-милостива към мен.

Гърлото на Рив се сви, а в съзнанието му се загнезди внезапно ужасяващо подозрение.

Гласът на майка му беше слаб, но непреклонен.

- Аз се приближих до леглото му, а той пое ръката ми в своята. Казах му, че обичам родния си син, че съм на път да се обвържа с мъж от глимерата и че не съм изгубена. Той потърси потвърждение за казаното по лицето ми и след като остана доволен от видяното, затвори очи... и отпътува. Знаех, че ако не бях отишла... - Тя си пое дълбоко въздух. - Със сигурност не мога да напусна този свят при това положение на нещата.

Рив поклати глава.

- Всички са добре, мамен. Бела и бебето й са в безопасност. Аз съм...

- Престани! - Майка му посегна и хвана брадичката му как-то някога в детството му, когато правеше бели. - Знам какво извърши. Знам, че ти уби моя хелрен Ремпун.

Рив се опита да прецени дали е по-добре да продължи да лъже, но съдейки по изражението на майка си, истината й бе известна и нищо, което щеше да каже, не би я разубедило.

- Как? - попита той. - Как разбра?

- Кой друг би го направил? Кой друг би могъл? - Тя го освободи от хватката си и погали бузата му, а той копнееше да почувства топлината на допира й. - Недей да забравяш, че виждах лицето ти всеки път, когато моят хелрен изпадаше в гняв. Моят син, моят силен и могъщ син. Виж се само.

Тази искрена и изпълнена с обич гордост, която тя таеше към него, беше нещо, което така и не можеше да разбере, като се имаше предвид при какви обстоятелства е бил заченат.

- Също така знам - прошепна тя, - че си убил и родния си баща. Преди двайсет и пет години.

Сега вече наистина беше привлякла вниманието му.

- Не трябваше да го научаваш. Нищо от това. Кой ти каза?

Тя отдръпна ръка от лицето му и посочи към кристалната купа върху тоалетната масичка, за която той винаги беше предполагал, че използва за маникюра си.

- Старите навици на Избраниците умират трудно. Видях го във водата. Веднага, след като се беше случило.

- И си го запазила за себе си? - възкликна той изненадано.

- Не бих могла да го правя повече. И това беше причината да те повикам.