Отмъстена любов

- Приятно ми е да бъда главен отговорник за бельото ти, но го предпочитам свалено от теб. - Той размърда нагоре-надолу веждите си и тя се разсмя толкова естествено и искрено, че сърцето му спря. - Харесвам този звук.

- А на мен ми харесва да го издавам.

Елена облече униформата си, намести я и закопча копчетата.

- Жалко - промълви той.

- Искаш ли да чуеш нещо глупаво? Нося я, макар тази вечер да не трябва да ходя на работа.

- Така ли? Защо?

- Исках да запазя отношенията ни делови, а виж ме сега -възхитена, че не се получи.

Той се изправи и я прегърна, без да се тревожи от факта, че е напълно гол.

- Брой и мен към възхитените.

Той я целуна нежно и когато се отдръпнаха един от друг, тя каза:

- Благодаря за прекрасната вечер.

Рив приглади кичур коса зад ухото й.

- Какво ще правиш утре?

- На работа съм.

- Кога приключваш?

- В четири.

- Ще дойдеш ли тук?

Тя не се замисли дори за миг.

- Да

Когато излязоха от спалнята и се озоваха в библиотеката, той каза:

- Сега ще отида да видя майка ми.

- Така ли?

- Да, обади се и помоли да я посетя. Никога не го е правила. - Стори му се толкова нормално, че споделя подробности за живота си. Или поне част от тях. - Опитва се да ме привлече повече към духовната страна на живота и се надявам, че не се кани да ми предложи някой курс за себеоткриване.

- Между другото, с какво се занимаваш? - Елена се засмя. -Толкова малко знам за теб.

Рив фиксира поглед над рамото й към изгледа на града.

- О, с най-различни неща. Основно сделки в света на хората. Сега, когато сестра ми е обвързана, имам да се грижа само за

майка ми.

- Къде е баща ти?

В студения гроб, където му е мястото на този мръсник.

- Почина.

- Съжалявам.

Очите на Елена излъчваха такава топлина, че той почувства вина. Не съжаляваше, че го е убил, а че крие толкова много от нея.

- Благодаря - отговори сковано.

- Не искам да нахалствам. Просто съм любопитна за живота и семейството ти, но ако предпочиташ...

- Не, просто... Не обичам да говоря много за себе си. - Не беше ли това самата истина? - Мобилен телефон ли звъни?

Елена се намръщи и се дръпна от него.

- Моят. В палтото ми е.

Тя се втурна към трапезарията и напрежението в гласа й, когато отговори, беше осезаемо.

- Да? О, здравей. Да, не, аз... Сега? Разбира се. Дори няма да се налага да се прибирам до вкъщи, за да се преоблека в униформата си, защото... О, да. Добре.

Стигнал до вратата на трапезарията, той чу изщракването от затварянето на телефона.

- Всичко наред ли е?

- Да, работа. - Елена се приближи до него, обличайки палтото си. - Нищо особено. Сигурно е нещо, свързано със смените.

- Искаш ли да те закарам? - Боже, би му доставило такова удоволствие да я изпрати до работата й и то не само за да останат заедно още малко. Един мъж искаше да прави какво ли не за своята жена. Да я защитава. Да се грижи за нея...

Какво му ставаше, по дяволите? Не че не му допадаха мислите за нея, но имаше чувството, че някой е сменил диска му. И то не с този на Бари Манилоу. Твърдо се долавяше нещо от „Маруун 5".

Помощ...

- Няма нужда, но благодаря - Тя се спря пред една от плъзгащите се врати. - Тази вечер бе такова... откровение.

Рив бързо отиде до нея, обхвана лицето й в ръце и я целуна страстно. Когато се отдръпна, заяви мрачно:

- Само заради теб.

Тя му се усмихна широко и сякаш засия отвътре. Изведнъж му се прииска да разкъса дрехите й и да стигне до край в нея.

Инстинктът за маркиране се беше пробудил с пълна сила и единственият начин да го потуши, беше да си каже, че вече е оставил достатъчно от себе си по кожата й.

- Напиши ми съобщение, когато стигнеш в клиниката, за да знам, че си в безопасност.

- Добре.

Една последна целувка и тя излезе през вратата, за да изчезне в нощта.

Когато напусна апартамента на Ривендж, Елена летеше и то не само защото се дематериализира над реката на път за клиниката. За нея нощта не беше студена, а освежаваща. Униформата й не беше измачкана от това, че беше захвърлена на леглото и после бяха лежали върху нея, а беше артистично нагъната. Косата й не беше рошава, а беше естествено разбъркана.

Обаждането да се яви в клиниката не беше нареждане, а право на избор.

Нищо не можеше да я спре от пламенния й летеж. Тя беше една от звездите върху нощното кадифено небе, недостижима, недосегаема...

Когато прие форма пред гаражите на клиниката, обаче, загуби донякъде пламенния си ентусиазъм. Струваше й се нередно да се чувства по този начин след случилото се предишната нощ. Можеше да се обзаложи с цената на живота си, че в момента семейството на Стефан не изпитваше и бегло подобие на радост. Та те едва бяха привършили със смъртния ритуал... Щяха да минат години, преди да се докоснат, макар и мъничко, до емоциите, кипящи в сърцето й, когато мислеше за Рив.

Ако изобщо някога се случеше. Имаше чувството, че родителите му вече никога нямаше да са същите. Тя изруга и забърза през паркинга, оставяйки тъмни следи върху тънкия слой сняг, навалял по-рано. Като част от персонала не й отне дълго да премине през охраната и да се озове в чакалнята. Като се приближи към рецепцията, тя свали палтото си.