Отприщен гроб

С настъпването на Сезона на Откраднатия пророк рутината с новоприетите членове от по-високо ниво се промени. Те вече не прекарваха по цяла сутрин да гледат кадри със зверства от войни и с гладуващи хора в сутерена на фермерската къща, а слушаха лекции за деветте стъпки към чистия дух: постъпване, служба, отърсване, единение, отричане, приемане, пречистване, себепосрамване, саможертва. Бяха им дадени практически съвети как да постигнат стъпки от първа до шеста, към които можеше да бъде подходено едновременно, но останалите бяха забулени в мистерия и само онези, за които се преценеше, че успешно са овладели първите шест, биваха приемани като достойни да узнаят как да постигнат последните три.

Робин трябваше да изтърпи и втори сеанс по Откровение. Отново се спаси от сядане на горещия стол в средата на кръга, но Вивиън и възрастният Уолтър нямаха този късмет. Вивиън бе атакувана за навика ѝ да променя изговора си, за да скрие потеклото си от заможно семейство, и обвинявана в арогантност, егоцентризъм и лицемерие, докато не бе докарана до неудържимо хлипане, а Уолтър, който призна за дългогодишна вражда с бивш колега в предишния си университет, бе порицан за егомотивация и материалистично осъждане. Единствен от подложените на Терапия чрез първична реакция Уолтър не се разплака. Той силно пребледня, но кимаше ритмично, почти настойчиво, докато от кръга запращаха към него обиди и обвинения.

– Да – промърморваше, като мигаше яростно зад очилата си. – Да… това е вярно… всичко е истина… много бях лош… да, наистина… фалшива същност…

Междувременно долнището на новия анцуг среден размер, какъвто Робин получаваше веднъж седмично, вече се свличаше от кръста ѝ, защото бе много отслабнала. Освен раздразнението, че бе принудена постоянно да го вдига, това далеч не я тревожеше тъй силно, колкото осъзнаването, че бавно бива институционализирана.

В началото след пристигането си в Чапман Фарм бе регистрирала умората и глада си като анормални и забелязваше, че я обзема клаустрофобия, че се чувства притискана от групата по време на лекциите в сутерена. Ала постепенно спря да усеща изтощението си и се бе адаптирала към приемането на малко храна. Разтревожи се, като установи как несъзнателният ѝ навик да си напява мантри е станал по-упорит и дори се улавяше, че мисли на езика на Църквата. Докато размишляваше над въпроса защо непознатият ѝ Джейкъб, очевидно твърде болен, за да бъде полезен за Църквата, е държан в Чапман Фарм, формулира наум възможността за заминаването му като „завръщане към материалистичния свят“.

Притеснена от това свое частично индоктриниране, за което все още бе достатъчно обективна да си дава сметка, Робин изпробва нова стратегия, за да поддържа съзнанието си ненакърнено: опитваше се да анализира методите, които Църквата използваше, за да налага силово приемане на нейното схващане за света.

Отбеляза как към църковните членове бяха прилагани в редуване сурова принуда и снизходителност. Новите членове бяха толкова благодарни за всяко отпускане на юздите при постоянния натиск да слушат, да учат, да работят или да редят мантри, че изпитваха преувеличена благодарност и за най-малките награди. Когато на по-големите деца биваше разрешавано да тичат из горите по периметъра на имота без надзор, те хукваха с такъв възторг, какъвто децата от външния свят вероятно проявяваха, както предполагаше Робин, като им кажеха, че ще ги заведат в Дисниленд. Добра дума от Мадзу, Тайо или Бека, пет минути време без надзор, допълнителен черпак нудли на вечеря – всичко това възбуждаше гореща благодарност и възторг, което само показваше колко нормализирани вече бяха станали принудителното подчинение и лишенията. Робин осъзнаваше, че тя също е започнала да жадува за одобрението на църковните водачи и че това се корени в първичния стремеж за самозащита. Редовното пререждане на групите и неизменно надвисналата заплаха от изолиране и отлъчване пречеше да се изгради истинска солидарност между членовете. Онези, на които се изнасяха лекции, бяха подлагани на внушаване, че чистият дух не вижда някое човешко същество като по-добро или по-достойно за обич от което и да било друго. Предполагаше се, че лоялността трябва да е насочена нагоре, към божественото и към водачите на Църквата, но никога встрани.