Кръвта бучеше в ушите на Страйк. Той бавно върна към началото на статията.
Придружаваха я две снимки: на едната Шарлот в академична роба бе заедно с родителите си в деня на дипломирането ѝ в Оксфорд през деветдесетте години. Страйк си спомни как бе видял снимката по вестниците, когато бе разпределен в Германия като служещ във военната полиция. Тайно от сър Антъни и съпругата му Тара, които дружно не харесваха Страйк, двамата с Шарлот вече бяха възобновили връзката си от разстояние.
На другата снимка Шарлот с масивно изумрудено колие се усмихваше към обектива. Това бе рекламна фотография за бижутерска колекция и през ума на Страйк пробяга мисълта, че дизайнерката, с която бе ходил за кратко, вероятно щеше да е доволна, че е използвана в пресата.
– Мамка му – процеди и се надигна, опрял глава на възглавницата. – Мамка му!
Шокът се бореше с тягостното чувство за абсолютна неизбежност. Финалната ръка бе изиграна и Шарлот бе заличена без повече възможност да залага и да осъществи печалба. Трябва да го бе направила веднага след като му бе звъняла. Дали в някое от телефонните обаждания, които бе изтрил, не бе изразила намерението си? След като бе заплашила да иде при Робин и да ѝ разкрие какъв е Страйк в действителност, дали не бе рухнала и не го бе молила отново за контакт? Дали не бе заплашила (като много пъти преди) да се самоубие, ако той не ѝ даде каквото иска?
Механично Страйк отвори останалите получени съобщения. Би могъл да предскаже съдържанието на всичките освен на това от Дейв Полуърт. Дейв винаги бе изпитвал антипатия към Шарлот и често бе казвал на Страйк, че е глупак, задето отново се хваща с нея.
Кофти работа, Диди.
Точно същите думи Полуърт бе изрекъл, когато за пръв път посети Страйк във военната болница „Сели Оук“, след като той бе изгубил половината си крак.