Отприщен гроб

Страйк остави телефона, без да отговори на никое от съобщенията, и заподскача към банята, като използваше стената и касата на вратата, за да запази равновесие. Сред многото връхлетели го емоции бе и ужасното ехо от деня, когато научи за смъртта на майка си. Колкото и смазан от скръб да беше, паднало бе бремето от тревога и ужас, които бе носил у себе си през време на втория брак на Леда с неуравновесения и склонен към насилие по-млад от нея наркоман: вече нямаше да тръпне в очакване на лоша новина, защото лошата новина беше дошла. Подобно срамно облекчение изпита и сега наред с многото противоречиви чувства: най-лошото се бе случило, вече нямаше да се бои от него.

След като изпразни мехура си и си изми зъбите, облече се и си сложи протезата, без да му минава и през ум за закуска. Напусна хотела толкова отнесен, че не би могъл да каже със сигурност от какъв пол е бил служителят на рецепцията.

Би ли могъл да попречи да се случи? Може би да, но на каква цена? Проточващ се контакт, ескалиращи изисквания и молби за събиране с жена, пристрастена към собствената си болка. Отдавна вече се бе отчаял, че у Шарлот може да настъпи значима промяна поради упоритата ѝ съпротива да се отдаде на друго освен на алкохол, наркотици и Корморан Страйк.

Потегли от заливания с дъжд Кроумър, обзет от мисли за обърканото и разпокъсано семейство на Шарлот, в което изобилстваха мащехи, пастроци, братя и сестри наполовина и върлуваха вражди и тежка пристрастеност. Нашата обичана Шарлот…

Страйк минаваше покрай Чапман Фарм. Погледна наляво и отново видя на хоризонта странната кула. Воден от случайно хрумване, на следващото отклонение зави вляво. Най-после щеше да разбере какво всъщност представляваше тази кула.

Защо сега, за бога? – прозвуча в главата му сърдитият глас на Шарлот. – Какво значение има?

За мен има значение – без звук отговори Страйк.

Откакто се помнеше, единственото му надеждно убежище и разсейване в мъчни моменти бе да разплита загадки, да внася ред в хаотичния свят, да удовлетворява вечния си копнеж по истината. Да узнае какво бе тази кула в действителност нямаше нищо общо с Шарлот и все пак имаше много общо с нея. Вече не беше малко момче, усещащо смътна заплаха откъм наблюдателната кула, та макар в близост до него да имаше немалко неща, за които да се тревожи. Не беше и деветнайсетгодишният младеж, влюбил се в най-красивата от студентките в Оксфорд, толкова опиянен и зашеметен, че тя, изглежда, също го обича, та не бе могъл да я види, каквато бе реално. Дори да не свършеше нищо друго днес, то поне щеше да отмахне мистерията от кулата, спотайвала се в съзнанието му като символ на един от най-тежките периоди в неговия живот.

Отне му само минути да стигне с беемвето до върха на хълма и ето я там – църква, каквато би трябвало да се е досетил, че е, много стара норфъкска църква със стени от кръгли късове кремък като толкова много от сградите в Кроумър.

Той слезе от колата. Табела на входа към малкото гробище го осведоми, че това бе църквата „Свети Йоан Кръстител“. Движен от не съвсем понятен му импулс, той влезе през портата и натисна бравата на вратата на църквата. Очакваше да е заключено, но тя се отвори.

Пространството вътре бе тясно, с бели стени и пусто. Стъпките на Страйк отекваха, когато мина по пътеката към олтара с поглед, прикован в златния кръст над него. После седна на една от твърдите дървени пейки.

Той не вярваше в Бог, но някои от хората, които обичаше и уважаваше, вярваха. Леля му Джоун бе притежавала дискретна вяра в пълен контраст с презрението на майка му към всякакви ограничения и провинциална почтеност. Джоун бе карала Страйк и Луси да посещават неделното училище по време на престоя им в Сейнт Моус и като дете той се бе чувствал потиснат и отегчен от тези уроци, но кой знае защо, сега споменът за тях му донесе приятно усещане, докато седеше на коравата пейка. Колко по-голямо бе блаженството да се втурнат към брега след това. Колко по-удовлетворителни бяха игрите с Луси, изискващи въображение, след досадата, която бяха длъжни да търпят, докато Тед и Джоун се причестяваха. Може би малко скука не е лоша за децата, помисли си.

Стъпки зад гърба му го накараха да се обърне.

– Добро утро – поздрави новодошлият, мъж на късна средна възраст с издължено бледо лице и кротки очи. Крачолите на панталоните му бяха пристегнати с клипсове за велосипед, каквито Страйк не бе виждал от години.

– Добро утро – отвърна детективът.

– Всичко наред ли е?

Страйк се почуди дали това не бе свещеникът. Не носеше твърда бяла якичка, но пък, разбира се, не беше неделя. Как можеш да мислиш за това сега, как ти хрумна за бялата якичка, откъде е тази твоя мания всичко да разтълкуваш?

– Почина човек, когото познавах.

– Съжалявам да го чуя – отвърна мъжът с такава очевидна искреност, та на Страйк му се прииска да предложи утеха.

– Тя от дълго време не беше добре.