Отприщен гроб

– Чух някой да казва, че май била паднала в класната стая на малките – излъга Робин, решена да се отърве от Шона, стига да бе възможно. – Явно Мадзу е била там преди два дни.

– Ами да вървим тогава – каза Шона.

– Аз не мога – отвърна Робин. – Казаха ми след двора да ида да търся в кухнята, но не разбирам как може да е там. Обзалагам се, че който я намери, ще се превърне в нещо като герой.

– О, непременно – възкликна Шона. – Е, аз отивам в класните стаи.

И тя хукна нататък. Веднага щом Шона се изгуби от поглед, Робин се отправи не към перачницата, а към пасажа между мъжкото спално помещение и женското с очи, вперени в земята, още преструваща се, че търси падналата риба. Знаеше, че ще поеме риск, като прекоси полето посред бял ден, за да влезе в горите, но тъй като в момента Уил и Емили бяха недосегаеми за нея, реши да изпълни поне една от целите си.

Робин се придържаше към края на полето, вместо да го прекоси напряко, като често поглеждаше назад и ѝ се щеше да е облечена в друг цвят, а не в бяло, което изпъкваше на фона на живия плет, ако някой надникнеше над портата. Най-сетне достигна убежището на дърветата и започна да издирва ствол, който изглеждаше достатъчно стар, че да помещава в корубата си брадвата, описана от Ниъм Дохърти.

Беше ѝ странно да се намира в гората през деня и още по-странно да не върви по обичайния си маршрут към пластмасовия камък. Гората бе обрасла, неподдържана и може би опасна за децата, които играеха тук, предвид многото нападали клони. Навеждаше се под ниско надвисналите вейки, прескачаше коприва и коренища, опипваше стволове за коруби и беше наясно, че ѝ е нужен изключителен късмет да открие нужното дърво във времето, през което беше безопасно да се задържи тук.

Лекият дъжд шумолеше върху листата, докато тя минаваше покрай дебел дъб, чийто ствол бе разочароващо солиден. Скоро се озова пред малката просека, в която бе влязла веднъж през нощта. Там в земята в кръг бяха забити дебели колове. Бяха изгнили и смалени, но на два-три личеше, че са удряни с брадва.

Робин пристъпи внимателно в кръга и за пореден път отбеляза ритуалистичния му вид. Земята под краката ѝ бе неравна и хлъзгава от гниещи листа. Някой определено бе сякъл коловете и Робин се запита дали брадвата не е скрита с цел да бъде унищожен кръгът. Вероятно бе оставена в корубата, защото би било трудно да се вкара обратно в основната територия на фермата. Със сигурност по-добре бе всички да поемат вината за изчезването ѝ, отколкото да заловят човека с нея.

Тя се наведе да погледне отблизо нещо черно, което би могло да е въглищен къс, но не беше; след няколко секунди Робин реши, че е парче от овъглено въже. Вместо да го вдигне, тя взе малко камъче от земята, което щеше да послужи за днешния маркер, и тъкмо го пъхаше в сутиена си, когато чу зад гърба си безпогрешния шум от пукане на съчка под човешки крак. Извърна се рязко. На ръба на просеката между две дървета стоеше Дзян.

– Дзян – каза Робин и се насили да се засмее, макар по шията и гърдите ѝ да бе избила пот, – наистина успя да ме стреснеш.

– Какво правиш? – попита с подозрение той.

– Търся медальона на Мадзу – отвърна Робин. Поне бе заварена приведена към земята.

– Откъде накъде ще е тук? – процеди Дзян. Дясното му око бе започнало да трепка. Той го разтърка, за да прикрие тика.

– Такова чувство имах – отвърна Робин и гласът ѝ бе висок и неестествен за собствените ѝ уши. – Затова реших да проверя.

– Ти да не се правиш на Дайю? – подхвърли присмехулно Дзян и Робин си спомни, че наред с всичко останало Удавената пророчица уж бе надарена със способността да открива изгубени предмети независимо колко далеч са.

– Не – отвърна Робин. – Нищо такова, но кой знае защо нещо ме притегли към гората. Казах си, че някое дете може да е взело рибата и да я е донесло тук, а после да я е изтървало.

Обяснението звучеше неубедително дори за нея.

– Странно място е това, нали? – добави и посочи към остатъците от колове. – За какво мислиш, че е бил този кръг? Прилича на миниатюрен Стоунхендж.

– На какво? – подразнено попита Дзян.

– Това е праисторически монумент в Уилтшър – поясни Робин.

– Знам какво си наумила – каза Дзян и пристъпи към нея.

– Какво? – попита Робин.

– Щяла си да се срещнеш тук с Емили.

– Аз… ама не, нямаше. Защо бих…

– Приятелки сте, а?

– Аз почти не я познавам.

– Като бяхме в зеленчуковата градина, ти се намеси…

– Да, вярно. Уплаших се да не я удариш с мотиката.

Дзян пристъпи напред пред избуялите бурени. Плътният балдахин от короните на дърветата над него хвърляше играещи сенки по лицето му. Окото му подскачаше бясно. Той отново вдигна ръка да го скрие.

– Емили се измъква да се чука – каза той.

За пръв път Робин чуваше в Църквата сексът да се нарича другояче освен духовно единение.

– Аз… нищо не знам за това.

– Ти лесбийка ли беше отвън?

– Не – отвърна Робин.

– Е, и как знаеше в Норич къде е Емили?

– Не знаех – отвърна Робин. – Проверявах наред тоалетни и тя беше в една от тях.

– И го направи с нея в тоалетната ли?

– Не – каза Робин.

– А защо след Норич тя толкова често те поглежда?