Отприщен гроб

– Не съм забелязала да ме поглежда – излъга Робин.

Нямаше представа дали грозното обвинение на Дзян целеше да я шокира и обиди, или той наистина го вярваше. Никога не бе оставял у нея впечатление за особено интелигентен, но със сигурност бе много наблюдателен. Сякаш прочел мислите ѝ, Дзян каза:

– Със затворени очи виждам повече от тях.

– Може ли да те попитам нещо?

Робин изпитваше нужда да го умилостиви. Беше потенциално склонен към насилие, а намесата ѝ в зеленчуковата градина, както и свързването ѝ с Емили, чието изчезване бе довело до сурово мъмрене от брат му на връщане от Норич, очевидно бе породило у Дзян враждебност към нея.

– Какво?

– Очевидно си много високопоставен в Църквата.

Тя беше наясно, че това не е вярно. Дзян нямаше авторитетна позиция, макар да му харесваше да демонстрира власт в ограничения обхват, който му бе позволен. Сега отпусна ръката, с която криеше трепкащото си око и отговори:

– Да.

– Ами защо тогава работиш повече от всички останали в твоето… – умишлено остави думите „твоето семейство“ да висят във въздуха за кратко, след което довърши – в твоето положение?

– Аз нямам фалшива самоличност – отвърна Дзян. – Не са ми нужни разните там щуротии.

Точно както се бе надявала, въпросът ѝ силно го поласка и тя усети леко намаляване на агресивността му.

– Просто забелязах, че ти някак… изживяваш онова, което се очаква от всички нас, а не само го проповядваш.

За миг се уплаши дали не е прекалила, но Дзян изпъна рамене и на грубоватото му лице се появи зачатък на усмивка.

– Затова ли не щеш да се чукаш с Тайо? Защото той не го изживява?

– Нямах предвид, че Тайо не…

– Обаче си права, да знаеш – отсече Дзян отново агресивен. – Пълен е с шибана егомотивация. И той, и Бека. А аз работя повече от всички.

– Знам – каза Робин. – Видях го. Изобщо не се спираш. Навън си във всякакво време, помагаш да се управлява правилно фермата, а не е като да не познаваш доктрината. Онова, което ми каза за децата и материалното притежание… нали се сещаш, в онзи ден, когато Уил се занимаваше с онова русото момиченце?… Направи ми силно впечатление. Думите ти ми отвориха очите колко са неестествени и затормозващи материалистичните връзки родител-дете.

– Това е добре – отсъди Дзян. Без нужда подръпна нагоре долнището на анцуга си. Тикът му бе затихнал и той почти се усмихваше. – Хубаво е, че си го запомнила.

– Ти имаш умението да представяш нещата ясно. Не ме разбирай погрешно – престори се на притеснена Робин. – Тайо и Бека също са добри, но те…

– Тайо искаше да я чука – върна се Дзян към очевидно любимата си тема. – Това знаеше ли го?

– Не – отвърна Робин.

– Но тогава Папа Джей легна с нея и на Тайо вече не му беше позволено.

– О – вдигна вежди Робин и излъга: – Аз май усетих нещо между Бека и Тайо.

– Значи и ти си отворила очи, а?

Може би защото тъй рядко бе оценяван, Дзян стана почти дружелюбен.

– Знаеш ли в какво бях наистина добър и превъзхождах Тайо, като бяхме деца? – попита той Робин.

– Не – отвърна тя. – В какво?

– Имаше една игра на карти, трябваше да се събират по чифтове и да помниш къде са картинките – каза той и почука слепоочието си с мръсен нокът. – А пък аз виждам нещата. Повече от тях.

– Забелязах го – каза Робин и едничката ѝ цел сега беше да се измъкне от гората, докато Дзян още беше приятелски настроен. – Е, как мислиш, да продължавам ли да търся рибата тук, или според теб няма смисъл?

Дзян бе доволен, че е попитан за мнението му.

– Никой няма да я намери тук – отвърна и огледа многото нападали листа и клони, изкривени корени и туфи с коприва.

– Така е, прав си – кимна Робин. – За пръв път съм в гората. Нямах представа, че е толкова обрасла.

Тя направи крачка към Дзян и за нейно облекчение той просто тръгна редом с нея в посоката, от която бяха дошли.

– Ей там има едно дърво – каза Дзян и посочи към стар ясен сред по-млада растителност наоколо. – Изкорубено е отвътре и в него има брадва.

– Леле – рече Робин и се постара да запомни точно позицията на дървото.

– Намерих я там още като бях дете. Никой друг не знае – добави гордо той.

– Че какво прави брадва в дърво?

– Ха – подсмихна се отново Дзян. – Дайю я скри там. Но не казвай на никого.

– Сериозно ли? Удавената пророчица я е скрила?

– Да – потвърди Дзян.

– А ти откъде знаеш?

– Просто знам – отвърна със същото самодоволство, демонстрирано от Шона, когато ѝ паднеше случай да се изтъкне. – Знам разни неща. Казах ти, държа си очите отворени.

Излязоха от гората и поеха през полето. Робин гледаше да спира от време на време и да подръпва тревички, като се правеше, че продължава да търси седефената риба на Мадзу, но се мъчеше да открие начин да върне разговора към Дайю, без да събуди подозренията на Дзян. Дъждът беше спрял, тревата искреше, лютичета и детелини блестяха ярко под воднистата слънчева светлина.

– Искаш ли да знаеш още нещо? – попита Дзян, когато бяха преполовили пътя до портата с пет греди.

– Да – напълно искрено отговори Робин.

– Има някой в момента, който беше тук преди много време. Пак се е върнал и само аз го схващам.

Той погледна изкосо Робин с дългите си тесни очи.