Отприщен гроб

– Здравейте, госпожо Рийни. Пак съм аз, Корморан Страйк, частният детектив.

– О, вие – промърмори недоволно Ейва.

– Току-що узнах новини за Джорд…

– Да, знам, че е взел свръхдоза.

– Научих, че сте му се обадили седмица преди да го направи. За развода си ли разговаряхте?

– Изобщо не съм му се обаждала. И защо? Той знаеше за развода от месеци.

– Значи не сте му телефонирали преди седмица?

– Не съм му звъняла от цяла вечност. Смених си номерата на телефоните, та той да спре да ме тормози. Сигурно някоя от приятелките му се е представила за мен, та да е сигурна, че ще приеме обаждането. А той не подбира коя ще изчука. Първо те оправя, после започва да раздава шамари. Отстъпвам ѝ го, която и ще да е.

– Ясно – отвърна Страйк, а мисълта му заработи бързо. – Реакцията му на обаждането е била твърде екстремна, ако е била просто приятелка. Той правил ли е опит за самоубийство преди?

– Не, за жалост. Чуйте – заговори тя по-тихо, – ако искате да знаете истината, предпочитам да беше умрял. Тъкмо да не се оглеждам през рамо, докато съм жива. Разбрахте ли?

– Разбрах – отвърна Страйк. – Благодаря за отделеното време.

Седя около минута, потънал в размисъл. Разбира се, телефонното обаждане от неизвестна жена, представила се за съпругата на Рийни, може да нямаше нищо общо с опита му за самоубийство. Приятелят на Пищяла може да бе направил своеволно допускане.

Телефонът му зазвъня отново: от офиса.

– Здравей, Пат.

– Здравей – отговори тя. – Днес следобед ще идваш ли в офиса?

– Идвам след малко. В момента съм на късен обяд в „Летящия кон“. Защо?

– Исках да поговоря с теб.

– За какво? – намръщи се Страйк, като потърка болезнените си очи.

– Надали ще ти хареса.

– За какво става дума? – Страйк беше напът да се ядоса.

– Просто имам нужда да ти кажа нещо.

– Не можеш ли да ми го кажеш сега? – настоя Страйк. Вратът му бе започнал да се сковава от напрежение.

– Предпочитам да стане лице в лице.

Страйк не можеше да си представи какво бе това, за бога, което офис мениджърът държеше да му каже лице в лице. Мина му обаче смътната мисъл, че ако бе назначил отговорник за човешки ресурси, би получил съвет от него да приеме молбата и по възможност да не наругае Пат.

– Хубаво, ела в пъба. Чакам си бургера – каза той.

– Добре, след пет минути съм там.

Офис мениджърът и бургерът на Страйк пристигнаха едновременно. Пат зае мястото, освободено преди малко от Бижу, и Страйк изпита още по-голям дискомфорт, защото леко маймунското лице на Пат бе уплашено и тя стискаше здраво ръчната чанта в скута си, заела поза сякаш за самозащита.

– Искаш ли питие? – попита я.

– Не – отвърна Пат.

Колкото и да го съблазняваха пържените картофки, Страйк реши, че е редно да изслуша Пат, преди да започне да се храни.

– Казвай – подкани я. – Какво има?

Пат преглътна.

– Аз съм на шейсет и седем.

– Какво си?

– На шейсет и седем години. Това е възрастта ми – добави.

Страйк я гледаше безмълвно.

– Излъгах в сивито си – изграчи тя.

– Ами да – рече Страйк. – Това си направила.

– Налагаше се. Никой не иска човек на моята възраст.

Страйк подозираше, че знае причината Пат внезапно да пристъпи към признание.

– Уволнена съм, нали? – попита тя.

– О, господи, само не плачи – каза Страйк, като видя горната ѝ устна да трепери. Една разревана жена на ден му бе достатъчна. – И Литълджон знае, нали?

– Как се сети? – ахна Пат.

– Той шантажираше ли те?

– Не допреди малко – отвърна Пат, извади кърпичка от чантата си и я притисна до очите си. – Каза ми, че знаел веднага щом започна работа при нас. Не можех да ти го съобщя, без да си призная колко съм стара, нали? Само че преди малко бях отишла до тоалетната, а като излязох, той беше в офиса пред отвореното досие за случая „Еденсор“ и май се канеше да го снима, защото беше извадил телефона си. Попитах го: „Какво си позволяваш ти, по дяволите?“. Той затвори папката и ми каза: „Това не си го видяла и аз ще забравя, че си пенсионерка, нали?“.

– И смяташ, че не е направил снимки, така ли?

– Не, чух го, като минаваше покрай тоалетната. Не е имал време.

Страйк изяде няколко картофчета, а Пат го гледаше. Когато той не заговори, тя попита отново:

– Уволнена съм, нали?

– Редно беше да ми кажеш.

– Нямаше да ме назначиш, ако бях признала истината. – Сълзите на Пат вече течаха по-бързо, отколкото тя успяваше да ги избърше.

– Не говоря за тогава, а за сега. И стига рева, не си уволнена. Къде ще намеря друг офис мениджър като теб?

– О! – възкликна тя, притисна кърпичката до лицето си и сериозно се разплака.

Страйк стана, отиде до бара и купи чаша портвайн, предпочитаното от Пат питие. Като се върна до масата, постави чашата пред нея.

– А защо, по дяволите, ти е притрябвало да работиш на шейсет и седем?

– Защото обичам да работя – изхълца Пат и усилено бършеше лицето си. – Досадно ми е да си седя у дома.

– На мен също – кимна Страйк, който бе направил някои заключения, докато чакаше на бара. – Та колко годишна е дъщеря ти?

– Навърши петдесет – смотолеви Пат. – Родих я млада.

– Затова ли ми се тросна така злобно, като те попитах?

Пат кимна.

– Тя във Фейсбук ли е?