Отприщен гроб

В мига щом промърмори „Мамка му!“, телефонът в ръката му иззвъня и той видя с мрачно предчувствие, че го търси Луси.

– Какво се е случило?

Луси не би звъняла в шест и половина сутринта без основателна причина.

– Стик, прощавай, че се обаждам толкова рано – със задавен от сълзи глас проговори Луси, – но току-що говорих по телефона със съседа на Тед. Забелязали, че входната му врата е широко отворена, влезли вътре и него го нямало, изчезнал е.

Сякаш ледена мъгла обви Страйк.

– Съобщили са в полицията – продължи Луси, – а аз не знам какво да правя, дали да замина за там…

– Не бързай още. Ако не го открият до няколко часа, ще заминем заедно.

– Можеш ли да си го позволиш?

– Разбира се – отговори Страйк.

– Чувствам се толкова виновна – захлипа Луси. – Знаехме, че е зле…

– Ако… когато го намерят – каза Страйк, – ще обсъдим какво да предприемем. Ще направим план.

Той също се чувстваше виновен при мисълта как чичо му е поел рано сутринта към неизвестна дестинация. Припомни си старата лодка на Тед „Джоуанет“ и морето, където бе разпръснат прахът на Джоун, и се молеше от все сърце фантазиите му за това къде е отишъл старецът да не се окажат истина.

Първата му среща за деня никак нямаше да помогне за безпокойството относно личните му дела и поначало нямаше никакво желание за нея. След няколко дни протакане любовникът на Бижу, адвокатът на Короната Андрю Хонболд, бе изпратил кратък и сух имейл до Страйк, като го канеше в апартамента си да обсъдят „възникналата ситуация“. Страйк бе приел срещата, защото искаше да приключи веднъж завинаги с усложненията, които му бе докарала неразумната забежка с Бижу, но никак не бе в миролюбиво настроение, когато се озова пред апартамента на Хонболд малко преди девет часа със съзнание, още заето от тревоги за чичо му в Корнуол.

След като позвъни на вратата на вероятно отскоро наетия дом на адвоката, който се намираше само на две минути пеша от Съдебната палата Лавингтън, Страйк имаше време да прецени, че жилището навярно струваше на Хонболд над десет хиляди лири месечно. Бижу бе имала сериозни причини да се откаже от предпазни мерки при секс.

Вратата отвори висок, високомерен на вид мъж, с челюст на булдог, лице със спукани капиляри, доста ясно оформено шкембе и напълно бяла коса, оредяла над слепоочията, където се виждаха старчески петна. Хонболд поведе Страйк в пространство, обзаведено скъпо, но безлично, което не съответстваше на обитателя му, чийто външен вид подсказваше, че е любител на плюшени завеси и полирани махагонови мебели.

– И тъй – с висок глас подхвана Хонболд, когато двамата мъже седнаха един срещу друг с масичка със стъклен плот помежду им, – имате информация за мен.

– Имам, да – отвърна Страйк, предоволен, че уводните любезности са прескочени. Извади телефона си със снимката на Фара Наваби на Денмарк Стрийт и го постави на масата. – Разпознавате ли я?

Хонболд извади очилата си със златни рамки от джобчето на ризата, после взе телефона и започна да го мести на различно разстояние от очите си, сякаш снимката можеше да се трансформира в друга жена, ако откриеше съответния брой сантиметри, от които да я гледа.

– Да – каза накрая, – макар, естествено, да не беше облечена така при срещата ни. Името ѝ е Айша Кан и работи за „Тейт и Бранигън“, пиар агенцията. Джереми Тейт ми се обади лично да попита дали ще приема да се видя с нея.

– А вие върнахте ли му обаждането? – осведоми се Страйк.

– Какво да направя? – прогърмя гласът на Хонболд, сякаш в стремеж да бъде чут в дъното на съдебна зала.

– Обадихте ли се на „Тейт и Бранигън“, за да проверите дали действително Джереми Тейт ви е звънял?

– Не – отговори Хонболд, – но я издирих онлайн. Обикновено не се срещам с такива хора без присъствието на клиента. Тя беше в уебсайта им. Току-що се бе присъединила към тях.

– А имаше ли нейна снимка в уебсайта?

– Не – отвърна Хонболд и вече изглеждаше обезпокоен.

– Истинското ѝ име е Фара Наваби – съобщи Страйк. – Работи под прикритие за детективска агенция „Патерсън“.

Последва секунда мълчание.

– Кучка! – избухна Хонболд. – Пратена е от някой таблоид, нали? Или от проклетата ми жена?

– И едното, и другото е възможно – вдигна рамене Страйк, – но Патерсън насади свой човек в моята агенция през последните два-три месеца. Целта може да е била аз да бъда обвинен, че съм уредил подслушването ви. Наваби остана ли сама в офиса ви в някакъв момент?

– Да – изпъшка Хонболд и прокара пръсти през оредяващата си коса. – Поканих я да влезе, но трябваше да ида до тоалетната. Остана сама там за няколко минути. По дяволите! – изригна отново. – Беше адски убедителна!

– Очевидно я бива в актьорската игра, защото в следенето куца.

– Проклетият Мичъл Патерсън! Как се отърва след онзи скандал с подслушвани телефони? Но за това ще го съсипя, та ако ще да е последното, което…

Телефонът на Страйк зазвъня.

– Извинете ме – каза и го взе от масата. – Луси?

– Намерили са го.

– О, слава тебе, господи – промълви Страйк и усети да го залива облекчение, сякаш се потопи в приятна топла вана. – Къде е бил?