Отприщен гроб

– Не – отвърна Робин. Последното, от което имаше нужда, бе още време, през което да преживява вината си за Кари и да се тревожи за обвиненията в тормоз над дете.

– Говори ли ти се за случая?

– Да, разбира се.

– Някакъв резултат с децата на Уолтър Фърнсби и Марион Хъксли?

– Слаба работа – отвърна Робин и направи усилие да се съсредоточи. – Говорих с най-голямата дъщеря на Марион и в крайна сметка не е била Марион тази, която е живяла във фермата преди години. Докато съпругът ѝ е бил жив, тя почти не е напускала Барнсли. След изчезването ѝ семейството е проверило компютъра, който използвала на работа, и се оказало, че нонстоп е гледала видеоматериали с Уейс. Според тях вероятно е присъствала на сбирка. Сега получават от Марион писма, които сякаш не ги е писала тя, за да им съобщи, че иска да продаде погребалното бюро и да дари всички пари на УХЦ.

– Ами Уолтър?

– Единственото негово дете, с което се свързах, е синът му Руфъс. Той работи в Института за строително инженерство. В мига, щом споменах Уолтър, ми затвори.

– Може и той да е получавал писма като дъщерята на Марион в духа „продай всичко, искам да даря парите на Църквата“.

– Може би.

– Е, и аз открих нещичко снощи, след като Хампстед Хийт се прибра у дома си.

Страйк извади телефона си, написа няколко думи, после го подаде на Робин. Тя видя снимка на висок мъж с изразена долна челюст и стоманеносива коса, сниман с широко разперени ръце да държи реч на сцена. Робин не осъзна веднага защо ѝ е показвана тази снимка, докато не видя надписа: Джо Джаксън от УХЦ говори на Конференцията за климатичните промени през 2015 г.

– О – промълви тя. – Това е Джо от полароидните снимки ли?

– Като нищо може да е той. В последно време е в Центъра в Сан Франсиско. На подходящата възраст е. Сега може да не изглежда типа човек, дето би си татуирал череп, но има куп хора, разхождащи се с татуировки, които им се ще да не са си направили на млади години. Мой съученик от Корнуол си татуира на шията името на първото си гадже. Тя го заряза в мига, щом видя татуировката.

Робин не се усмихна. Промълви тихо с очи, вперени към джаз клуба на Рони Скот:

– Имам чувството, че сме изправени срещу нещо, с което не можем да се преборим. Те всичко са обмислили и планирали, и то по гениален начин. Нищо чудно, че хората или пристъпват към самоунищожение, или изобщо не проговарят, щом веднъж излязат от там. Или са правили секс с непълнолетни, или са участвали в тормоз, или са гледали как хора умират в агония. Онези, които остават, са или твърде уплашени, или прекалено съсипани, та да мислят за бягство, или са като Бека и него – тя посочи към телефона на Страйк – истински вярващи. Дават рационално обяснение на тормоза, та макар и сами да са страдали от такъв. Готова съм да се обзаложа на каквото искаш, че ако идем при Джо Джаксън и го попитаме дали някога е бил принуждаван да си сложи маска на прасе и да содомизира момче с нисък коефициент на интелигентност, той ще го отрече, и то не дори защото е изплашен. Трябва доста да се е издигнал в йерархията, след като държи подобни речи. Явно е заключил част от мозъка си. Като гледах Бека на онзи запис… тя знаеше, че лъже, и окото ѝ не мигваше. Всичко това в нейните очи бе оправдано, необходимо. В съзнанието си тя е героиня, помага на целия свят да стъпи на Пътя на лотоса.

– И какво? Да се откажем, така ли? – попита Страйк. – Да оставим Уил Еденсор да си гние там?

– Не казвам това, но…

Телефонът на Страйк иззвъня.

– Здравей, Пат, какво има?

Робин чуваше дрезгавия глас на Пат, но не различаваше думите.

– Ясно, идваме. До пет минути сме там.

Страйк затвори, а на лицето му бе изписано странно изражение.

– Е, радвам се, че не искаш да оставим Уил Еденсор да гние – каза той на Робин.

– Защо?

– Защото – каза Страйк – току-що се е появил в офиса.

103

Тази хексаграма ни напомня за младостта и лудориите…

Когато бликне извор, отначало не знае

накъде ще поеме. Ала постоянният му поток

изпълва дълбокото пространство, спиращо

напредването му.

„Идзин“, или „Книга на промените“

Робин влезе в офиса първа, а Страйк – веднага след нея. Уил Еденсор седеше на канапето до бюрото на Пат, облечен в синия си анцуг, който не само беше мръсен, но и скъсан на коленете. Изглеждаше още по-слаб, отколкото Робин го бе видяла за последен път, макар че бе възможно просто да е привикнала да вижда прилично нахранени хора. В краката му имаше протъркан пластмасов плик, който очевидно съдържаше голям и солиден предмет, а на скута му седеше малката Цин, също в син анцуг. Детето ядеше шоколадова бисквита и на лицето му бе изписано изражение на екстаз.

Уил поаленя, когато видя Робин.

– Здравей, Уил – каза тя.

Той впери поглед в пода. Дори ушите му бяха пламнали.