Отприщен гроб

– А защо не? Виж, ако беше поискала тази – тя изпъна пред себе си роклята „Клоуи“, – щях да си я поискам обратно, защото Деклан много ме харесва в нея, но честно казано, мога да мина без тези, които си избрала. Сама виждаш, че вече имам прекалено много дрехи. Моля те – изрече отново тя, защото Робин бе отворила уста да възрази отново. – За пръв път ми се удава случай да направя услуга на Корм, макар и чрез трети човек. Да намерим обувки сега.

– Просто не знам какво да кажа – избъбри смутено Робин. Тревожеше се, че Страйк няма да е доволен, задето приема подаръка на Прудънс.

Сякаш прочела мислите ѝ, Прудънс каза:

– Знам, че Корм е много чувствителен на тема да приема нещо от татко, но нищо от това не е купено от Джони Рокъби. Аз печеля добре, а Деклан още повече. Ела тук да си избереш обувки – добави тя и с жест повика Робин в гардеробната. – Ето едни, които много отиват на тази рокля, пробвай ги.

Докато Робин обуваше чифт „Джими Чу“ на високи токове, попита:

– Близка ли си с баща ти?

– Ами… – Прудънс беше коленичила и ровеше из обувките си. – Предполагам, толкова близка, колкото можеш да бъдеш с човек като него. Той си пада малко инфантилен. Нали си чувала да казват, че си оставаш на възрастта, когато си станал прочут? А това означава, че татко така и си е останал на около двайсет. Цялата му настройка е ориентирана към незабавно задоволяване на щенията му и позволяване на околните да обират каквото остане. Аз съм привързана към него, но той не е родител в обичайния смисъл, защото никога не е бил принуден да се грижи за себе си, та какво остава за някой друг. Но разбирам защо Корм му се ядосва толкова. Трудно е да си представиш двама по-различни хора. Пробвай тези – подаде ѝ тя чифт ботуши. Докато Робин ги нахлузваше, Прудънс продължи: – Татко искрено страда от гузна съвест по отношение на Корм. Знае, че се е държал много зле. Опитал се е да установи връзка преди две години. Не знам точно какво е казано…

– Рокъби му е предложил пари, за да изкупи вината си – осведоми я Робин с равен глас.

Прудънс потръпна.

– О, господи, това не съм го знаела… Татко би го смятал за проява на щедрост и великодушие… Проклет идиот. Така е свикнал той, да решава проблемите с пари. Тези май ти стискат, а?

– Да, мъничко – призна Робин и свали ципа на ботушите. – Знаеш ли – импулсивно заговори тя, – радвам се, че с Корморан влязохте в контакт. Мисля, че ти може да си… знам ли… онова, което му липсва.

– Наистина ли? – Прудънс изглеждаше зарадвана. – Защото аз от години исках да се запозная с него. От години. Не е лесно да си незаконороденият плод от две раси сред тях. Не ме разбирай погрешно, всички се погаждаме добре, но аз винаги съм се усещала малко встрани от клана Рокъби, а да знам, че го има Корм, който не дава пукната пара и живее по своите си правила… То се знае, той не спира да се бои, че ще започна да му правя психоанализа – добави Прудънс и този път подаде на Робин чифт „Маноло Бланик“. – Обяснявала съм му неведнъж, че не бих могла, дори да исках. Отношенията са… твърде усложнени… той дълго време беше за мен един вид талисман. Просто идеята за него. А към такъв човек никога не можеш да си обективен. Ще останете за вечеря, нали? Вече поканих Корм.

– Аз… сигурна ли си? – Робин все така се чувстваше леко смутена.

– Боже, ама, разбира се, ще бъде приятно. Деклан много харесва Корм и ще се радва да те види. И така, вземаш тези трите чифта, нали? – каза Прудънс и отдели настрани обувки за още няколкостотин лири. – Сега да намерим ръчна чанта…

Долу в тихата дневна Страйк отново разглеждаше снимката на стаята на Кевин Пърбрайт, дадена му от Уордъл, която бе донесъл със себе си, за да я покаже на Робин. В продължение на няколко минути се взира в нея, като се опитваше да си обясни няколко озадачаващи неща. Накрая се огледа из стаята и забеляза онова, което му трябваше: голяма антична лупа, лежаща като украшение върху купчина книги за изкуството.

Десет минути по-късно Робин отново слезе в дневната и се разсмя изненадано.

– Какво? – вдигна очи Страйк.

– Шерлок Холмс ли виждам пред себе си?

– Не се подигравай, докато не си го пробвала – каза Страйк и ѝ подаде снимката и лупата. – Това е стаята на Кевин Пърбрайт, както са я заварили от полицията. Уордъл ми осигури материалите.

– О – продума Робин. Седна на канапето до Страйк и взе от него снимката и лупата.

– Обърни внимание какво е написал на стените – подсказа Страйк. – Виж дали можеш да прочетеш нещо. Уви, разполагаме единствено със снимката, защото днес следобед се обадих на хазяина. След като полицията е приключила със стаята, той я пребоядисал.

Робин движеше лупата напред и назад и се опитваше да разчете надрасканите думи. Толкова силно се бе съсредоточила, че шумът от затръшнатата входна врата я накара да подскочи.

– Здрасти, нов чичо – надникна в стаята тъмнокож тийнейджър. Явно се смути, като видя Робин.

– Здравей, Джери – отвърна Страйк. – Това е Робин, моята съдружничка.

– О – срамежливо изрече момчето. – Супер. Здрасти. – После отново изчезна.