Отприщен гроб

Страйк умишлено отвърна поглед, за да не гледа как Мърфи целуна Робин за довиждане и ѝ каза, че ще се видят на другия ден, защото след час тя трябваше да смени Мидж за следенето на Хампстед. Но пък приятното за Страйк бе очевидното недоволство на Мърфи, че трябва да остави приятелката си насаме с нейния съдружник.

– Е, мина толкова добре, колкото можеше да се очаква – каза Робин, като седна отново до масата.

– Да, не беше зле – отвърна Страйк.

– Какво стана в Норфък?

– Доста много чух. Очевидно там цари вълнение. А с Айзък Милс как са нещата?

– Още нямам отговор. Може изобщо да няма желание да се види с мен.

– Не се отчайвай още. В дранголника животът е твърде монотонен.

– Мислиш ли, че трябва пак да посетиш Рийни? – попита Робин, когато келнерката влезе да събере празните чаши, а двамата детективи се изправиха на крака.

– Може би – каза Страйк. – Но се съмнявам, че той ще проговори, освен ако не бъде принуден.

Заедно изкачиха стълбите и излязоха на Оксфорд Стрийт, където Страйк извади вейп устройството си и вдиша дълго чаканата доза никотин.

– Паркирала съм по-нагоре по улицата – каза Робин. – Няма нужда да ме изпращаш – и добави, правилно отгатнала какво щеше да каже Страйк: – Още е пълно с хора и определено не бях следена по път за насам. През цялото време поглеждах.

– Е, добре – съгласи се Страйк. – Ще се чуем утре тогава.

Когато тръгна по улицата, телефонът му изжужа с ново съобщение, този път от Баркли.

Още няма покана.

Страйк изпрати кратък отговор.

Не се отказвай.

124

Нисшият духом не се свени от грубост

и несправедливостта не го възмущава.

Ако не се задава изгода, той не прави усилие.

„Идзин“, или „Книга на промените“

Втората седмица на септември изтече без напредък по случая „УХЦ“ и без известие дали обвинението на Църквата към Робин в тормоз над дете ще доведе до ареста ѝ, което означаваше, че бе пронизвана от ужас всеки път, щом се замислеше за това. Малко по-добрите новини бяха, че и Уил, и Флора бяха поканени в полицията да дадат официално показания и по-бързо, отколкото се бе надявала, Робин получи известие, че е включена в списъка с посетители на Айзък Милс.

– Предполагам, че си прав, в затвора е отегчително – каза Робин на Страйк, когато му се обади от позицията си пред службата на Хампстед, за да му съобщи добрата новина.

– Интересно дали той ще има представа за какво става въпрос – коментира Страйк, докато се отдалечаваше от Чайнатаун.

– Някой следи ли офиса ни днес?

– Не – отговори Страйк. – Но аз самият току-що проследих твоя приятелка до храма на Рупърт Корт. Видях я през улицата, докато си купувах пълнител за вейп устройството: Бека.

– Какво, излязла е с кутия за помощи? – учуди се Робин. – Мислех, че е твърде важна за такава задача.

– Нямаше кутия. Просто вървеше, забила поглед в земята. Отключи вратата на храма и влезе вътре. Не се появи обратно, докато наблюдавах, а аз го правих половин час. Трябваше да си тръгна. Сър Колин Еденсор пристига след двайсет минути, иска сведения за Уил. Но новината за Милс безспорно е много добра. Тази събота ли каза?

– Да. Никога досега не съм правила посещение в затвор.

– Нямай грижа, не се изисква строг дрескод – каза Страйк и Робин се разсмя.

След като беше видяла полицейската му снимка от 1999 година, Робин не очакваше Айзък Милс да има по-привлекателен или по-здрав вид след цели седемнайсет години, но напълно се изненада от мъжа, който се потътри към нея в центъра за посещения в „Уондсуърт“ няколко дни по-късно.

Той бе категорично най-жалкият представител на човечеството, когото Робин бе зървала някога. Тя знаеше, че е на четиресет и три години, но видът му бе на седемдесетгодишен. Малкото коса, която му бе останала, бе побеляла и безжизнена, кожата му бе бронзова, но цялото му лице изглеждаше някак хлътнало навътре. Повечето му зъби липсваха, а малкото запазени бяха почернели. Обезцветените му нокти бяха извити нагоре, сякаш готови да се отлепят от ръцете му. Робин имаше усещането, че гледа човек, на когото мястото му е в ковчега, и това впечатление се подсили от дъха му на гнило, когато седна.

През първите две минути от срещата Милс каза на Робин, че никога преди не е бил посещаван и че очаква чернодробна трансплантация. След това разговорът забуксува. Когато Робин спомена Кари – или Чери, като каквато Милс я беше познавал, – той я информира, че Чери била „тъпа фльорца“, после скръсти ръце и я загледа с усмивчица, като цялото му поведение негласно задаваше въпроса „Какво печеля аз от това?“.

Апелът към съвестта („Дайю е била само на седем, когато е изчезнала. Имате деца, нали?“) или към чувството за справедливост („Убиецът на Кевин още се разхожда ненаказан и вие може да помогнете да го хванем“) не получи никакъв отзвук от страна на затворника, чиито хлътнали очи с жълтеникавобяло и силно смалени зеници останаха фиксирани върху здравата млада жена, която седеше и дишаше миризмата му на развала.