Панаир на суетата (роман без герой)

— Плача не от болка — хълцаше малкият Родън, — а защото… защото… — Буря от сълзи и ридания довърши изречението му. Болката излизаше от самото сърце на малкото момче. — Защо да не мога да послушам песента й? Защо тя никога не пее за мене — както върши това за онзи плешив човек с големите зъби? — Обзет от яд и мъка, той издаваше на пресекулки тези възклицания. Готвачката хвърли поглед към слугинята — погледна многозначително лакея — и кухненският инквизиционен съд, който заседава във всяка къща, в този момент се събра, за да съди Ребека.

След тази случка майчината антипатия се превърна в омраза — съзнанието, че детето се намира в къщата, беше за нея укор и й причиняваше болка. Тя се дразнеше дори само като го погледнеше. А в гърдите на момчето се породиха страх, съмнение и чувство за съпротивление. От деня, когато тя го удари, двамата се отделиха един от друг.

Лорд Стейн също ненавиждаше детето искрено. Когато за нещастие се срещнеха случайно, той се кланяше саркастично на момчето и му правеше насмешливи забележки или пък го гледаше вперено със свирепите си очи. Родън му отвръщаше със също такива втренчени погледи, като размахваше свитите си юмручета. Той познаваше кой му е неприятел; и от всички, които идваха в къщата, този джентълмен го ядосваше най-много. Веднъж лакеят го завари в хола да удря с юмруци шапката на лорд Стейн. Лакеят разправи тази случка на файтонджията на лорд Стейн като някаква много хубава шега; файтонджията я съобщи на камериера на негово сиятелство и изобщо на всички в слугинското помещение. И много наскоро подир това, когато мисис Родън Кроли се появи в Гонт Хаус — дома на лорда, — вратарят, който разтвори портите, слугите с най-различни ливреи в хола, облечени в бели жилетки лакеи, които извикваха от площадка на площадка имената на полковник и мисис Родън Кроли — всички тези хора знаеха коя е тя или си въобразяваха, че знаят. Лакеят, който дойде с подноса да я почерпи и застана зад стола й, бе разисквал поведението й с облечения в пъстра дреха джентълмен до него. Bon Dieu84! Колко е страшна гази слугинска инквизиция! Виждате една дама на някакъв голям прием, в прекрасен салон, заобиколена от верни поклонници, раздаваща бляскащи погледи, облечена със съвършено изящество, накъдрена — начервена, усмихната и щастлива. И тогава към нея се приближава почтително Откритието, под формата на някой огромен напудрен човек с големи прасци и с поднос, на който има сладолед. Зад него върви Клеветата (фатална като истината), в образа на тромав прислужник, поднасящ сладкишите. Госпожо, тези хора ще разискват довечера вашата тайна в клуба си или в кръчмата. Джеймс ще каже на Чолс какво мисли за вас, докато двамата смучат лулите си и отпиват от глинените бирени чаши. Някои от обитателите на Панаира на суетата трябва да имат за слуги неми хора — неми хора, които не могат да пишат. Ако сте виновни, треперете. Онзи човек зад стола ви може да е някакъв еничарин, с лък и стрели в джоба на плюшения брич. Ако не сте виновни, внимавайте да не дадете вид на такива — това е толкова лошо, колкото и самата вина.

Виновна или невинна беше Ребека? Присъдата на прислужнишкото помещение беше против нея.

Срам ме е да го кажа, обаче слугите нямаше да търпят да й работят без заплата, ако не бяха уверени във вината й. Както после Реглс сам каза, това, което го караше да търпи, бяха не толкова залъгванията и умилкванията на Ребека, а лампите на графския екипаж, светнали сред полунощния мрак пред вратата й.

И тъй — твърде вероятно невинна, — тя се огъваше и се буташе напред към онова, което хората наричат „място в обществото“, а слугите я сочеха като пропаднала и загубена.

Един-два дни преди Коледа Беки, съпругът й и синът й се приготвиха и тръгнаха да прекарат празниците в имението на прадедите си в Куинс Кроли. Беки би желала да оставят хлапето в Лондон и би сторила това, ако не бяха настоятелните покани на лейди Джейн, отправени към малкия, а също и проявяваните от Родън признаци на недоволство и възмущение относно пренебрежителното й държане към сина им.

— Той е най-прекрасното момче в Англия — казваше й с укор бащата, — изглежда, че ти го обичаш по-малко и от кучето си, Беки. Той няма много да те безпокои — когато сме вкъщи, ще е далеч от тебе, в детското отделение, а при пътуването ще го взема при себе си на покрива на дилижанса.

— Където самият ти отиваш, за да пушиш тези отвратителни пури — отвърна мисис Родън.

— И все пак си спомням за времето, когато те ти бяха приятни, — възрази съпругът й.

Беки се разсмя. Тя биваше почти винаги добре разположена.

— Това беше, когато бях започнала да се издигам, глупавичко ми пиленце — каза тя. — Вземи Родън навън със себе си и ако искаш, дай му дори и пура.