Панаир на суетата (роман без герой)

Музата, която и да е тя, покровителствуваща настоящата комична повест, трябва сега да слезе от благородните височини, където се рееше до преди малко, да има добрината да кацне на скромния покрив на Джон Седли в Бромптън и да опише какво става там. И тук също, в този беден дом, живеят грижата, недоверието и безпокойството. Мисис Клеп мърмори тайно в кухнята пред съпруга си за наема и настоятелно иска от добрия човечец да въстане против бившия си покровител и настоящ наемател. Мисис Седли е престанала да посещава хазайката си в долната част на къщата и вече съвсем не е в състояние да се отнася със снизхождение към мисис Клеп. Как можеш да се държиш покровителствено към човек, на когото дължиш четиридесет лири стерлинги и който постоянно ти подхвърля намеци за тези пари? Слугинята-ирландка не е изменила най-малко своето почтително и мило държане, но на мисис Седли се струва, че е започнала да става дръзка и неблагодарна, и също както крадецът вижда полицай зад всеки храст, така и тя долавя какви ли не загатвания и заплахи във всички думи и отговори на девойката. Мис Клеп, която вече е станала същинска госпожица, според мнението на киселата стара жена не е нищо друго, освен непоносима и нахална хитруша. Мисис Седли просто не може да разбере как Амелия може толкова да я обича и защо тъй често я вика в стаята си и излиза постоянно с нея. Горчивината на бедността е отровила живота на тази някога весела и добра жена. Тя не е благодарна на Амелия за непрестанното й добро държане към нея; недоволствува срещу усилията й да бъде внимателна и услужлива; гълчи я за глупавата гордост, която изпитва спрямо детето си и за пренебрежението й към родителите си. Домът на Джорджи не е много весел, след като вуйчо Джоз си е оттеглил ежемесечната вноска и малкото семейство е изложено почти на глад.

Амелия мисли и мисли и напряга ума си да намери средства, за да увеличи мизерния доход, с който тя и близките й гладуват. Можели да дава някакви уроци? Да рисува кутии за визитни картички? Да бродира? Тя открива, че много жени работят усилено и по-добре от нея за два пенса дневно. Купува от книжарницата два позлатени по краищата картона и се залавя да рисува колкото може най-добре — върху единия се появява овчар с червен жакет, с усмихнато розово лице на фона на нахвърлян с молив пейзаж, а върху другия — овчарка, пристъпваща по малко мостче, с малко куче зад нея и със сполучливо сложени сенки. Книжарят, от когото е взела картоните, с напразната надежда, че от своя страна и той ще ги купи от нея, след като види как ги е украсила, едва скрива присмеха си, с който разглежда тези слаби произведения на изкуството. Той поглежда отстрани госпожицата, която му помага в дюкяна, слага отново картините в техния плик от сивобелезникава хартия и ги подава на клетата вдовица и на мис Клеп, на която се струва, че никога не е виждала такива прекрасни картини и е била уверена, че книжарят ще даде най-малко две гвинеи за всяка една от рисунките. Обезнадеждени и със свити сърца, те правят опити в други магазини в центъра на Лондон. „Не ми трябват“ — заявява един. „Вървете си“ — казва ядосано друг. Три шилинга и шест пенса са изразходвани напразно и картините отиват в спалнята на мис Клеп, която продължава да ги смята прелестни.

Подир дълги размишления и след като изпитва мъките на съчиняването, тя написва нещо с най-хубавия си почерк на една картичка, с което осведомява желаещите, че „дама, разполагаща с известно свободно време, желае да се заеме с образованието на няколко малки момичета, на които би могла да преподава английски, френски, география, история и музика. Отнесете се до мистър Браун, за мисис, А. О.“ Дава обявлението на книжаря, от когото бе взела картоните и който се съгласява да го остави да лежи върху тезгяха, където то пожълтява и се замърсява от мухите. Много пъти Амелия минава срамежливо край вратата, като се надява, че мистър Браун ще й каже някаква новина, но той нито веднъж не й кимва да влезе. Когато отива да направи някои дребни покупки, той пак не й казва нищо. Клета наивна женице, нежна и слаба, как ще се бориш с грубия сражаващ се свят?

Всеки ден тя става все по-тъжна и по-загрижена; впива в детето си изплашен поглед, чийто израз момчето не може да си обясни. Нощем се стряска и наднича крадешком в стаята му, за да види дали спи и не са ли го откраднали. Самата тя сега спи твърде малко. Една постоянна мисъл и страх я преследват. Как плаче и се моли в дългите безмълвни нощи — как се мъчи да скрие от себе си мисълта, която отново се връща в съзнанието й, че трябва да се раздели с момчето и че тя е единствената пречка между него и благоденствието. Не й е възможно, не й е възможно! Поне не сега. Друг път. Ах, как тежко е да се мисли за това и да се понасят тези страдания!