Панаир на суетата (роман без герой)

— Ето ти пари, татко — каза нея вечер Амелия, като целуна баща си и сложи в ръката му чек за сто лири.

— И… и… мамо, не бъди груба с Джорджи. Той няма… няма да остане дълго при нас. — Тя не можа да каже нищо повече и отиде безшумно в своята стая. Нека затворим врата след нея и я оставим самичка със скръбта и молитвите й. Нека говорим малко за толкова много любов и мъка.

Както бе обещала в краткото си писмо, на следния ден мис Озбърн отиде да види Амелия. Срещата между двете беше приятелска. Един поглед и няколко думи от страна на мис Озбърн показаха на клетата вдовица, че колкото се отнася до тази жена, няма защо да се страхува, че тя ще вземе първо място в сърцето на сина й. Зълва й беше хладна, разумна, нелишена от доброта. Може би майката нямаше да е толкова доволна, ако съперницата й бе по-хубава, по-млада, по-нежна и по-топлосърдечна. Мис Озбърн, от друга страна, бе обхваната от мисли и спомени за миналото и не можеше да се трогне от събуждащото жал положение на бедната майка. Тя бе победена и тъй да се каже, вече бе захвърлила оръжие и се бе предала. Същия ден те уговориха предварителните условия на договора за капитулация.

Следния ден задържаха Джорджи от училище, за да се види с леля си. Амелия ги остави сами и се качи в стаята си, като се мъчеше да опита как ще понесе раздялата. Изминаха дни на преговори, посещения, приготовления. С голяма предпазливост Амелия съобщи на Джорджи какво възнамеряваха да направят. Очакваше да го види много развълнуван от тази новина. Тъжно отвърна глава клетата жена, като видя, че той изпита по-скоро радост, отколкото други някакви чувства. Същия ден той се похвали пред съучениците си; разправи им как ще живее при дядо си — бащата на собствения му баща, а не този, който понякога идва да го вижда в училище; ще бъде много богат, ще си има екипаж и пони и ще го пратят в много по-хубаво училище; и когато стане богат, ще си купи хубава кутия за моливи и ще плати на продавачката на сладкиши. Момчето беше самият образ на баща си, както виждаше това и майка му.

Не ми дава сърце, заради нашата мила Амелия, да разправям подробно за последните дни на Джорджи у дома му.

Най-после уреченият ден настъпи, екипажът спря пред вратата, малките скромни пакетчета, съдържащи спомени и дребни белези на любов и привързаност, отдавна стояха приготвени в преддверието — Джордж бе облечен в новия си костюм, за който шивачът предварително идва да му вземе мярка. Той бе станал още в зори и беше надянал празничните си дрехи. Майка му го чуваше от съседната стая, където лежеше в безмълвна мъка и бдение. Дни преди това тя се бе приготовлявала за края; бе купувала някои дребни неща за момчето; бе надписвала книгите и бельото му; бе му говорила, за да го подготви за промяната, като се мъчеше да си въобрази, че той се нуждае от подобна подготовка.

Щом за него щеше да има промяна, какво друго го интересуваше! Той жадуваше за нея. Хилядите му ревностни изявления относно това, което щял да направи, когато отидел да живее при дядо си, показваха на клетата вдовица колко малко го опечаляваше мисълта за раздялата „Често ще идвам да те виждам с понито, мамо“ — казваше той. Ще отива да я взема с екипажа; ще се разхождат в парка и тя ще има всичко каквото пожелае. Бедната майка бе принудена да се задоволи с тези себелюбиви прояви на привързаност и се опитваше да се убеди колко искрено я обича синът й. Разбира се, че я обича. Всички деца са такива — търсят разнообразието и… не, не са себелюбиви, а своеволни. И нейното дете трябва да се наслади на всички житейски радости и да постигне всичките си мечти. Самата тя, поради собствения си егоизъм и безразсъдна любов към него, досега му бе отнемала точно тези права и удоволствия.

Зная малко неща по-трогателни от това плахо унижение и себепринизяване от страна на жената. Как пламенно заявява, че не мъжът, а тя е виновна; как взема всички грешки върху себе си; как сякаш търси наказания за злини, които никога не е извършвала, и упорито прикрива истинския виновник! Онези, които причиняват страдания на жените, биват дарявани от тях с най-много доброта. Те се раждат страхливци и мъчители и тормозят онези, които стоят най-смирено пред тях.

Така Амелия се готвеше в безмълвни страдания за раздялата със сина си и прекара много, много самотни часове в приготовления за наближаващия край. Джорджи стоеше край майка си и я гледаше какво върши без ни най-малка загриженост. Сълзи падаха в кутиите му: пасажи се подчертаваха в любимите му книги; стари играчки, спомени и съкровища от миналото се скътваха за него, прибирани с чудна грижливост и усърдие — и от всичко това момчето нищо не забеляза. Детето си заминава усмихнато, докато майчиното сърце се съкрушава от болка. Боже мой, колко е жално да наблюдава човек в Панаира на суетата безплодната любов на майката към децата!

Минават няколко дни и голямото събитие в живота на Амелия е окончателно завършено. Никакъв ангел не се намесва. Детето е пожертвувано и отдадено на съдбата; и вдовицата е съвсем сама.