Панаир на суетата (роман без герой)

Хрумва й нещо, което я кара да поруменее и да се отвърне от себе си — би могла да дава личния си доход само на родителите си, а младият свещеник ще я вземе за жена и ще я приюти заедно с детето. Но ето скъпите спомени и портретът на Джордж, които я упрекват. Срамът и любовта я принуждават да откаже да направи тази жертва. Тя се отдръпва от нея като от нещо светотатствено; и тези мисли никога не се застояват за дълго в чистото й и нежно сърце.

Борбата, която описваме само в едно-две изречения, траеше седмици наред в душата на Амелия. През това време тя не се довери никому, никому не беше в състояние да разкрие страданията си, също както не можеше и да допусне, че ще се предаде, макар и всекидневно да отстъпваше по малко пред неприятеля, с когото трябваше да се бори. Една истина след друга се разкриваха мълчаливо пред нея и заставаха твърдо насреща й; нищета и мизерия за всички, унижения и страдания за родителите й, несправедливост към момчето — една по една рухваха кулите на малката крепост, в която клетата жена ревниво пазеше едничката си любов, единственото си съкровище.

В началото на борбата тя се обърна към брат си в Калкута, като му прати писмо, изпълнено с нежни молби, увещавайки го да не спира месечната издръжка, която дотогава бе пращал на родителите им, и му обрисува искрено и правдиво нещастното им положение. Но тя не знаеше истината по този въпрос. Джоз редовно пращаше сумите, обаче те отиваха в ръцете на един лихвар в Сити, на когото старият Седли бе дал правото да ги получава в замяна на заема, получен от него и вложен в несполучливи сделки. Еми с нетърпение пресмяташе дните, необходими за пристигането на писмото и за идването на отговора. Беше вписала датата на изпращането му в бележника си. На кръстника на сина си, добрия майор в Мадрас, тя не откри нито една от мъките и тревогите си. Не му беше писала от деня, когато го бе поздравила за бъдещата му женитба. С болка и отчаяние си мислеше тя как този приятел, едничкият, когото имаше, единственият, който държеше на нея, щеше също да се отдръпне.

Веднъж, когато всичко вървеше много зле — кредиторите ги тормозеха, майката бе изпаднала в истерична скръб, бащата бе по-мрачен от всякога, обитателите на къщата се отбягваха един друг, всеки тайно потискан от личните си мъки и от чувството за тегнещата върху му несправедливост, — случи се така, че бащата и дъщерята бяха останали сами. Амелия реши да утеши баща си, като му каже какво е направила. Беше писала на Джоузеф — отговорът му навярно щеше да пристигне след три или четири месеца. Той винаги е бил щедър, макар и нехаен. Невъзможно е да им откаже, когато разбере в какво притеснено положение се намират родителите му.

Тогава клетият стар джентълмен й разкри цялата истина — че синът му не е престанал да им праща месечната издръжка, която им била отнета поради собственото му неблагоразумие. Не посмял по-рано да й го каже. Когато с горчив и треперлив глас той направи признанието си и Амелия му хвърли изплашен и изпълнен с ужас поглед, старият помисли, че тя го укорява, дето е скрил това от нея.

— Ах — каза той с разтреперани устни и извърната глава, — сега ти презираш своя стар баща!

— О, татко! Не е това — извика Амелия, като се отпусна на шията му и го целуна много пъти. — Винаги си бил добър и мил. Направил си го за добро. Не ми е за парите… а за… о, боже мой, боже мой! Смили се над мене и ми дай сили да понеса това изпитание! — и тя отново го целуна буйно и излезе от стаята.

Бащата не разбираше какво означава това обяснение, нито избликът на скръб, с който клетата девойка го бе оставила. Тя бе победена. Присъдата бе прочетена. Детето трябва да се отдели от нея… да отиде при други… да я забрави. Нейното сърце и богатство — нейната радост, надежда, любов — едва ли не бог! Тя трябва да се откаже от него; и тогава — тогава ще отиде при Джордж и двамата заедно ще бдят над детето и ще чакат, докато и то дойде при тях на небето.

Сложи бонето си, едва съзнавайки какво върши, и тръгна по улиците, по които Джордж имаше обичай да върви на връщане от училище и където обикновено тя отиваше да го посрещне. Беше месец май, следобед нямаше да има учебни занимания. Всички пъпки на дърветата се бяха развили, времето беше прекрасно. Момчето затича към нея с песен на уста, поруменяло от здраве, хванало под ръка книгите си. Ето го! И двете й ръце го обгърнаха. Не, това е невъзможно. Невъзможно е да се разделят.

— Мамо, какво има? — запита я то. — Изглеждаш ми много бледа.

— Нищо, мое дете — отвърна тя и се наведе да го целуне.