Панаир на суетата (роман без герой)

Разбира се, момчето идва често да я вижда. То язди пони, с кочияш зад гърба си, за голяма радост на стария му дядо Седли, който върви гордо по алеята край него. Също така Джорджи отива да се види с момчетата от малкото училище и да им се похвали с новото си богатство и разкош. След изминаването на два дни той вече е възприел леко господарствено държане и покровителствено отношение към околните. „Роден е да заповядва — мисли си майката, — също както баща му преди него.“

Сега времето е прекрасно. Вечер, през дните, когато той не идва, тя прави дълги разходки към центъра на Лондон — да, чак до Ръсъл Скуеър, и си почива на камъка край оградата на градината срещу къщата на мистър Озбърн. Оттам тя поглежда нагоре и вижда осветените прозорци на приемната, а около девет часа — стаята на по-горния етаж, където спи Джорджи. Тя знае — той й е казал. Там Амелия се моли, когато светлината угасне, моли се със смирено сърце и си отива вкъщи приведена и мълчалива. Когато се прибира у дома, тя е много изморена. Може би след дълга, изтощителна разходка ще спи по-добре; и може би ще сънува Джорджи.

Един неделен ден се случи така, че тя вървеше по Ръсъл Скуеър, настрани от къщата на мистър Озбърн (обаче я виждаше и отдалеч), когато черковните камбани забиха и Джорджи и леля му излязоха, за да отидат на черква. Един малък уличен метач поиска милостиня и лакеят, който носеше книгите с черковните химни, се опита да го отпъди. Но Джорджи се спря и му даде пари. Божията благословия да бъде върху момчето! Еми изтича през площада и като се приближи до метача, също му даде милостиня. Всички неделни камбани биеха и тя ги последва, докато стигна до черквата и влезе вътре. После седна на едно място, откъдето можеше да вижда главата на момчето под бащината му възпоменателна плоча. Стотици свежи детски гласове се издигнаха и запяха благодарствени химни към милостивия отец и душата на малкия Джорджи трептеше от радостно чувство при този изблик на величествено славословие. За известно време майка му не можеше да го вижда през замъглените си очи.

Глава LI Сред вихъра на светския живот

След като Беки се появи на интимните приеми на лорд Стейн, където се събираше само най-отбрано общество, претенциите на тази достойна жена относно модния спят се удовлетвориха и някои от най-изисканите и най-високи порти в престолния град бързо се отвориха за нея — толкова изискани и толкова високи, че както обичният читател, така и авторът на настоящата повест напразно биха се надявали да влязат през тях. Скъпи братя, нека застанем разтреперани пред тези величествени портали. Представям си ги пазени от камерхери с нажежени сребърни вили, с които промушват всички онези, които нямат достъп до тях. Казват, че усърдният вестникарски дописник, който седи в преддверието и записва имената на високопоставените гости, допускани до приемите, умира наскоро, след като излезе оттам. Той не може за дълго да преживее блясъка на модния свят. Той го изгаря цял, също както присъствието на Юпитер, в пълно снаряжение, изпепели онази клета неразумна Семеле — онази лекомислена нощна пеперуда, която се погуби заради това, че бе дръзнала да излезе от своите естествени сфери. Нека всички, които жадуват да бъдат приемани от висшето общество, научат наизуст нейната история — нейната, а може би и на Беки. Да, всичко това е суета. Дори и то ще има край. И ще дойде един или друг ден (но слава богу, то няма да е в наше време), когато за Хайд Парк няма да се знае повече, отколкото за прочутите градини край Вавилон.

Дами, известно ли ви е, че великият Пит е живял на Бейкър Стрийт? Какво ли не биха дали и вашите баби да бъдат поканени на приемите на лейди Хестър в онази полуразрушена вече къща? Аз съм бил там на вечеря — moi qui vous parle90. Стоял съм в салона заедно с призраците на знатните мъртъвци. Докато седяхме и пиехме кларет с хора от настоящето, духовете на починалите навлизаха и заемаха места около масите. Адингтън седеше и се кланяше, като се усмихваше зловещо и не оставаше назад, когато бутилката минаваше безшумно от ръка в ръка. Скот мигаше изпод гъстите си рунтави вежди и отпъждаше призрака на една пчела. Уилбърфорс отправяше очи към тавана, сякаш не разбираше как чашата му се вдигаше пълна до устните и после се сваляше празна — към тавана, който едва до вчера беше над главите ни и към който са гледали всички първи хора от миналото. Сега тази къща се дава под наем като мебелирано жилище. Да, едно време лейди Хестър е живяла на Бейкър Стрийт, а сега спи в пустота.