Панаир на суетата (роман без герой)

Същата вечер Амелия накара момчето да й прочете разказа за Самуил и за това как Хана, неговата майка, след като го отбила, го занесла на първосвещеника, за да бъде отдаден в служба на бога. И Джорджи прочете благодарствения химн на Хана, в който се казва кой прави хората бедни и богати, кой принизява и възвеличава — как бедните, ще бъдат вдигнати от праха, а силните ще бъдат сломени. После й прочете как майката на Самуил му направила малка дрешка и му я носила от година на година, когато отивала да принася годишната жертва. А след това, по своя си простичък и мил начин, Амелия разтълкува на сина си тази трогателна история. Обясни му как Хана, макар че много обичала детето си, все пак го дала на първосвещеника, защото е положила клетва. И как навярно винаги си мислила за него, докато седяла далеч у дома си, заета с ушиването на малката дрешка. Разправи му как Самуил никога не забравял майка си и колко щастлива трябва да е била тя, когато (разбира се, годините минавали много бързо) идвало време да отиде и види момчето си и колко добро и мъдро растяло то. Тя изрече тази малка проповед с нежен и тържествен глас и със сухи очи, докато стигна до мястото, където се разправяше за срещата между двамата — и тогава думите й изведнъж пресекнаха, нежното сърце преля; тя притисна до гърди момчето и го залюля в обятията си, като плачеше безмълвно над него, ронейки горчиви и свети майчински сълзи.

След като взе решение, вдовицата започна да предприема такива мерки, които смяташе необходими за постигането на поставената си цел. Един ден мис Озбърн, на Ръсъл Скуеър, получи от Амелия писмо (вече десет години не бе писала този адрес; и ето сега през паметта й преминаха младостта й и ранният й живот), което я накара силно да поруменее и да погледне към баща си, седнал мрачно на мястото си на другия край на масата.

С прости думи Амелия й обясняваше причините, които я принуждават да промени решението си относно момчето. Нови нещастия сполетели баща й, които го разорили напълно. Пенсията й е толкова малка, че с нея едва ще може да поддържа родителите си и в никакъв случай не ще й стигне да осигури на Джордж възможностите, които му се полагат. Колкото и големи да са страданията й при раздялата със сина си, с божията помощ тя ще ги понесе заради доброто на момчето. Тя знае, че тези, при които то отива, ще сторят всичко, което е по силите им, да го направят щастливо. По-нататък Амелия описваше характера му — такъв, какъвто смяташе, че е: чувствителен, импулсивен, възпротивяващ се на всякакъв контрол и грубост, но лесно поддаващ се на влиянието на любовта и нежните обноски. В послепис заявяваше, че желае да получи писмено съгласие, даващо й право да вижда детето си колкото иска често — като не ще може да се раздели с него при други условия.

— Какво? Госпожа Гордост се е сломила, а? — каза старият Озбърн, когато с развълнуван и разтреперан глас мис Озбърн му прочете писмото. — Принудени да гладуват, а? Ха, ха! Знаех си, че ще се предаде. — Той се опита да се държи важно и да чете вестника както обикновено — но му бе невъзможно да следи редовете. И той възкликваше и проклинаше иззад разтворения вестник.

Най-после го захвърли и като погледна смръщено към дъщеря си, както си имаше обичай, излезе от стаята и отиде в кабинета си, откъдето се завърна след малко с ключ в ръка. Той го подхвърли на мис Озбърн.

— Пригответе стаята над моята — тази, която едно време беше негова — каза Озбърн.

— Добре, сър — отвърна разтреперана дъщеря му.

Това бе Джорджовата стая. Не я бяха отваряли повече от десет години. Някои от дрехите му, книжа, носни кърпи, камшици, шапки, въдици и спортни принадлежности все още се намираха там. Един армейски списък от 1814 година с неговото име на обвивката му; малък речник, който имаше навик да употребява при писане, както и подарената от майка му библия бяха сложени върху камината, заедно с чифт шпори и изсъхнала мастилница, покрита с праха на десет години. Колко дни и хора бяха изминали пътя си от времето, когато това мастило бе влажно! Неговата ръка бе слагала попивателната хартия върху блокчето с листове за писане.

Мис Озбърн много се развълнува, когато влезе за пръв път в стаята, последвана от прислужниците. Отпусна се съвсем пребледняла на малкото легло.

— Каква прекрасна новина, госпожице — каза икономката, — истина ви казвам, госпожице! Добрите стари времена се връщат. Милото малко момченце! — И тя разтвори прозореца, като пусна свежия въздух да нахлуе в стаята.

— Най-добре пратете малко пари на онази жена — каза мистър Озбърн, преди да излезе. — Тя не трябва да чувствува никаква липса. Пратете й сто лири.

— И да отида ли утре да я видя? — запита мис Озбърн.

— То си е ваша работа. Помнете само, че тя не трябва да стъпва тук. Не, дявол да го вземе, дори и за всички пари в Лондон. Но отсега нататък не трябва да търпи никакви лишения. Така че внимавайте и подредете всичко както трябва. — След тези кратки думи мистър Озбърн се запъти по обичая си към Сити.