Панаир на суетата (роман без герой)

Както обикновено в края на сезона много хора отидоха в чужбина и Беки имаше достатъчно възможности да отгатне от държането на познатите си от висшето английско общество какво е мнението на хората относно нейното поведение. Един ден тя срещна на пътя си лейди Партлет и дъщерите й, когато се разхождаше скромно по пристанището на Булон, а скалите на Албион блестяха в далечината на отвъдния бряг на дълбокото синьо море. С енергично движение на чадъра си лейди Партлет събра около себе си всичките си дъщери и се оттегли от пристанището, като стрелкаше свирепи погледи към клетата малка Беки, която стоеше там сама.

На следния ден пък пристигна корабчето от Англия. Вятърът беше доста силен и на Беки винаги й правеше удоволствие да наблюдава смешните и жални лица на хората, които слизаха от кораба. Случи се, че този ден на борда беше лейди Слингстоун. Нейно сиятелство беше прекарала извънредно зле в екипажа си в кораба и едва можа да мине по мостчето от плавателния съд до пристанището. Но цялата й енергия се събуди в момента, когато видя Беки да се усмихва дяволито изпод розовото си боне. Като и хвърли такъв презрителен поглед, който би смазал повечето жени, тя влезе в митницата без ничия помощ. Беки само се изсмя, но не мисля, че това й хареса. Тя почувствува, че е сама, съвсем сама, а далечните бляскащи скали на Англия бяха недостъпни за нея.

И поведението на мъжете беше претърпяло някаква промяна. Гринстоун показваше зъбите си и се изсмиваше в лицето й с фамилиарност, която не беше приятна. Малкият Боб Съклинг, който преди три месеца стоеше в краката й и беше готов да извърви цяла миля под дъжда, за да повика екипажа й след някой прием в Гонт Хаус, един ден разговаряше с Фитцуф от гвардейския полк (син на лорд Хихо) на пристанищното мостче, когато Беки се разхождаше там. Малкият Боби й кимна над рамото си, без да свали шапка, и продължи разговора си с наследника на Хихо.

Том Рейк се опита да влезе във всекидневната й в хотела с пура в уста; тя затвори вратата в лицето му и би я заключила, ако пръстите му не бяха отвътре. Почувствува се съвсем самотна. „Ако той беше тук — каза си тя, — тези страхливци никога нямаше да се осмелят да ме обиждат.“ Тя си помисли за него с голяма мъка и може би жадуваше за честната му, глупава, постоянна доброта и вярност; за непрестанното му послушание; за приятното му настроение; за смелостта и храбростта му. Твърде възможно беше тя да е плакала, защото, когато слезе за вечеря, беше особено оживена и бе сложила малко повече червило на бузите си.

Сега редовно се червеше; и… и камериерката й купуваше коняк, вън от този, който се вписваше в хотелската сметка.

Може би обидите на мъжете не бяха толкова непоносими, колкото съчувствието на известни жени. Мисис Крекънбъри и мисис Уошингтън Уайт минаха през Булон на път за Швейцария. (Компанията се намираше под защитата на полковник Хорнър, младия Боморис и, разбира се, стария Крекънбъри и малката дъщеря на мисис Уайт.) Те не я избягваха. Кикотеха се, бъбреха, възклицаваха, утешаваха я, жалеха я и я покровителствуваха, докато най-после едва не я накараха да полудее от ярост, „Да бъда покровителствувана от тях!“ — мислеше си тя, след като те я целунаха и си заминаха ухилени. И тя чу смеха на Боморис да кънти по стълбата и много добре знаеше какво означава тази негова веселост.

След тяхното посещение Беки, която си бе платила седмичната сметка, която бе успяла да стане приятна на всички в хотела, която се усмихваше на хотелиерката, която викаше на келнерите „господине“ и плащаше на камериерките си с усмивки и извинения онова, което щедро компенсираше пестенето й на парите (по отношение на които Беки винаги си бе малко скъперница), тази именно Беки получи съобщение от собственика на хотела да напусне, тъй като някой му казал, че не била подходяща гостенка на заведението му, в което английските дами отказвали да седнат на една маса с нея. И тя се принуди да избяга в частна квартира, в която скуката и самотата бяха съсипателни.

Въпреки тези беди тя все още се държеше, като направи опит да си създаде добро име и да победи клюките. Ходеше много редовно на черква и пееше химните по-високо от всички. Прегърна каузата на рибарските вдовици и работеше и рисуваше в полза на една африканска мисия; абонира се за едно религиозно списание и отказваше да танцува валс. С една дума, вършеше всичко, което бе почтено, и затова ние се спираме на тази част от историята й с по-голяма готовност, отколкото върху по-нататъшния й живот, който не е толкова приятен. Тя виждаше как хората я избягват и въпреки това продължаваше да им се усмихва; никога не можехте да отгатнете от външния й вид какви мъки и унижения преживяваше вътрешно.