Панаир на суетата (роман без герой)

— Изиграйте това за мене, ако обичате; сложете го на коя и да е цифра. — И тя извади от деколтето си кесийка, а от нея една златна монета, единствената, която се намираше там, и я сложи в ръката на Джорджи. Момчето се засмя и направи каквото му бяха поръчали.

Избраното от него число спечели. Казват, че има някаква сила, която помага на начинаещите.

— Благодаря ви — каза тя, като прибра парите към себе си. — Благодаря ви. Как се казвате?

— Името ми е Озбърн — каза Джорджи и тъкмо започна да бърка в собствените си джобове за долари, за да опита щастието си в играта, в залата се появиха майорът в униформата си и Джоз в официално облекло. Те се връщаха от дворцовия бал. Навярно се бяха прибрали вкъщи и бяха забелязали отсъствието на момчето, тъй като майорът сега отиде веднага при него и като го улови за рамото, дръпна го бързо от мястото на изкушението. После, като огледа залата, той забеляза Кирш, вдаден в описаното вече занимание. Приближи се до него и го запита как е посмял да заведе мистър Джордж в такова място.

— Laissez-moi tranquille107 — каза мистър Кирш, твърде много възбуден от играта и виното. II faut s’amuser, parbleu. Je ne suis pas au service de Monsieur108.

Като видя състоянието му, майорът предпочете да не спори с него, а се задоволи само да дръпне Джорджи със себе си и да запита Джоз дали не иска да се прибере. Последният беше застанал близо до дамата с маската, която сега имаше доста голямо щастие в играта, и я наблюдаваше с голям интерес.

— Джоз, няма ли да е по-добре да се приберете с мене и Джорджи? — каза майорът.

— Ще остана и ще се върна с онзи мошеник Кирш — каза Джоз и поради същата необходимост от скромност, която той смяташе, че трябва да бъде спазвана пред момчето, Добин намери за добре да не възразява на Джоз и затова го остави и се отправи към хотела с Джорджи.

— Игра ли? — запита го майорът, когато бяха вече навън, на път за вкъщи.

— Не — каза момчето.

— Дай ми джентълменската си дума, че никога не ще играеш.

— Защо? — каза Джорджи. — Изглежда много забавно. Красноречиво и внушително майорът му обясни защо не трябва да върши това и би подсилил наставленията си, като даде за пример бащата на самия Джордж, обаче не желаеше да затъмнява с нищо паметта му. Когато го остави в жилището му, той отиде да си легне и видя светлината в прозореца на стаичката до тази на Амелия да угасва. Половин час след това угасна и нейната лампа. Не зная какво накара майора да забележи това.

Джоз обаче остана край игралната маса. Той не беше картоиграч, ала нямаше нищо против да се позанимае малко с този възбудителен спорт от време на време; а и в бродираните джобове на дворцовата му жилетка подрънкваха няколко наполеона. Той сложи един над хубавото рамо на малката картоиграчка пред него и те спечелиха. Тя му направи място до себе си, като отдръпна роклята си от намиращия се до нея празен стол.

— Елате и ми донесете щастие в играта — каза тя пак с чуждестранен акцент, съвсем различен от искреното й напълно английско „благодаря ви“, с което бе изказала признателността си на Джорджи за сполучливия му удар в нейна полза. Едрият джентълмен се озърна да види дали не го гледа някое високопоставено лице и седна. След това промълви:

— Ах, знаете, честна дума, голям щастливец съм. Положително ще ви донеса щастие.

— Много ли играете? — запита го чуждестранната маска.

— От време на време.

— Вие не играете, за да печелите — каза Ребека. — А също и аз. Аз играя, за да забравя, ала не мога. Не мога да забравя миналото, господине. Малкият ви племенник е същински образ на баща си, а вие — вие не сте се променили — впрочем, да, променили сте се. Всички се променят, всички забравят, всички са безсърдечни.

— Боже мой, коя сте вие? — запита възбудено Джоз.

— Не можете ли да отгатнете, Джоузеф Седли? — каза малката жена и като свали маската си, тя го погледна. — Забравили сте ме.

— Велики боже! Мисис Кроли! — възкликна задъхано Джоз.

— Ребека — каза събеседничката му, като сложи ръката си върху неговата; тя обаче продължаваше да играе, като през цялото време го гледаше.

— Отседнала съм в хотел „Слонът“ — продължи тя. — Попитайте за мадам де Родън. Днес видях моята мила Амелия; колко хубава изглеждаше и колко щастлива! Такъв изглеждате и вие. Всички са щастливи, Джоузеф Седли, освен аз, злочестата. — И тя премести парите си от червеното на черното, сякаш със случайно движение на ръката, докато бършеше очи с носната си кърпичка, поръбена със скъсана дантела. Този път тя изгуби цялата заложена сума. — Хайде да ставаме — каза тя. — Елате малко с мене, ние сме стари приятели, нали, скъпи мистър Седли?

Тъй като до това време мистър Кирш беше изгубил всичките си пари, той последва господаря си на лунната светлина навън, където всички рампи от илюминациите вече мигаха на угасване.

Глава LXIV Една бохемска глава