Панаир на суетата (роман без герой)

Отначало Беки се държеше много благопристойно и прилично, но не след дълго монотонният добродетелен живот започна да й досажда. Всеки ден имаше една и съща програма — една и съща скука, едни и същи удобства, едни и същи разходки в една и съща глупава Булонска гора, една и съща компания вечер, едни и същи проповеди в неделя вечер — като опера, която непрестанно се повтаря. Беки умираше от еднообразие, когато, за нейно щастие, младият мистър Иглс се завърна от Кеймбридж и когато майка му забеляза какво впечатление му е направила малката й приятелка, тя веднага отпрати Беки.

След това Беки се опита да живее с една приятелка, но не след дълго членките на това двойно домакинство започнаха да се карат и да изпадат в дългове. Тогава Ребека реши да живее в някой семеен пансион и известно време прекара в прочутия дом на мадам дьо Сент Амур, на Рю Роаял в Париж, където започна да въздействува с прелестите си върху изтърканите контета и повехналите хубавици, които посещаваха салоните на хазайката й, Беки страшно много обичаше да бъде в общество и просто не можеше да съществува без него също тъй, както и пушачът на опиум не може без всекидневната си доза, така че през този период от живота си се чувствуваше сравнително щастлива.

— Жените тук са толкова забавни, колкото в Мейфеър — каза тя на един свой стар лондонски приятел, с когото се срещна случайно, — само роклите им не са толкова модерни. Мъжете носят вехти ръкавици и са нехранимайковци, горкичките, но не са по-лоши от Джек този или Том онзи. Съдържателната на пансиона е малко вулгарничка, но не мисля, че е толкова вулгарна, колкото лейди… — и тук тя спомена една известна дама от модния свят, но аз по-скоро бих умрял, отколкото да кажа коя е тя. И наистина, когато видехте осветените вечер стаи на мадам дьо Сент Амур, мъжете с ордени и кордони при масите за карти и жените малко по-настрани, вие направо бихте повярвали, че сте в доброто общество и че мадам е истинска графиня. Много хора действително си представяха това и за известно време Беки беше една от най-блестящите дами в салоните на графинята.

Навярно обаче старите й кредитори от 1815 година я бяха открили и бяха я принудили да напусне Париж, защото клетата малка жена реши да избяга внезапно и да отиде в Брюксел.

Как добре си спомняше тя това място! Ребека се ухили, когато погледна към малките стаи на приземния етаж на хотела, които заемаше, и се сети как семейство Берейкърс надаваше писъци за коне и бягство, докато екипажът им стоеше в двора на хотела. Тя отиде във Ватерло и Лекен, където паметникът на Джордж Озбърн й направи силно впечатление. „Този нещастен Купидон! — каза си Беки. — Колко силно се бе влюбил в мене и колко беше глупав! Чудно дали малката Еми е жива? Какво добро мъничко същество беше тя! И онзи дебел неин брат! Между книжата ми все още се намира смешният му портрет. Какви добри, простодушни хорица бяха те!“

В Брюксел Беки бе препоръчана от мадам дьо Сент Амур на една нейна приятелка, графиня дьо Бородино, вдовица на Наполеоновия генерал граф дьо Бородино, която бе оставена от починалия герой без никакъв друг доход, освен стаите за семеен пансион и масичката за карти. Второразредни контета и roues, вдовици, които винаги водят някакви съдебни дела, и наивнички англичани, които си представят, че виждат „континентално общество“ в тези стаи, слагаха парите си или ядяха обедите си на масите на мадам дьо Бородино. Галантните младежи черпеха компанията с шампанско, ходеха на езда с дамите или наемаха коне за излети навън от града, заемаха пари, за да купят билети за ложа в операта, залагаха монети над хубавите рамене на жените пред игралната маса и пишеха на родителите си в Девъншир за щастието да бъдат въведени в чуждестранното общество.

Тук, както и в Париж, Беки беше царицата на отбраните семейни пансиони. Тя никога не отказваше шампанското, нито букетите, нито разходките вън от града, нито ложите в театъра; но това, което предпочиташе, беше играта на карти вечер — и тя играеше наистина дръзко. Отначало залагаше само малко; после по пет франка, после наполеони, после банкноти. После не беше в състояние да плати таксата си за пансиона; после сключваше заеми от младите джентълмени; после отново напълняше кесията си и тормозеше мадам дьо Бородино, на която преди това се бе умилквала; после пак играеше на по десет стотинки, изпаднала в грозна бедност; после идваше тримесечната й издръжка от Родън и тя заплащаше сметката на мадам дьо Бородино и отново вземаше в ръце картите срещу господин дьо Росиньол или Шевалие дьо Раф.