Панаир на суетата (роман без герой)

— Не, тя не е от значение — тя винаги е ревнива. Монсеньор заповяда това. Вие сбъркахте, че му се показахте. И ако останете тук, ще се разкайвате. Послушайте ме. Махнете се. Ето екипажа на милорда — и като дръпна Беки за ръка, той се втурна в една алея на градината, докато каретата на лорд Стейн, покрита с гербове и карана от великолепни коне, мина по булеварда, приютила мадам дьо Беладона, отпуснала се на възглавниците — мургава, сърдита и блестяща, с малко кученце на скута си и бял чадър за слънце над главата й, а изтегнат до нея се виждаше старият Стейн с позеленяло лице и широко отворени очи. Омраза, яд или желание все още ги караха да святкат; но обикновено, те бяха без блясък и гледаха изморено един свят, чиито удоволствия и красота вече бяха станали блудкави за изморения разгулен стар човек.

— Монсеньор още не се е съвзел от онова, което се случи тогава — прошепна господин Фиш на Ребека, докато каретата профуча край тях и тя надзърна иззад храстите, между които се беше скрила. „Това поне е утеха“ — помисли си Беки. Дали милордът наистина имаше пагубни намерения спрямо мисис Беки, както й загатна Фиш, и последният бе отказал да се забърква в убийство; или просто му бе възложено да изплаши мисис Кроли и да я принуди да напусне града, където негово сиятелство възнамеряваше да прекара зимата, и нейното присъствие там в такъв случай щеше да му бъде крайно неприятно — това е въпрос, който никога не се разясни напълно, обаче заплахата оказа своето влияние върху малката женичка и тя не се опита да се натрапва на своя стар покровител.

Всекиму е известен печалният край на този благородник, който дойде за него в Неапол, два месеца подир френската революция през 1830 година, когато най-почитаемият Джордж Густавус, маркиз Стейн, граф Гонт, от ирландското благородничество, виконт Хелбъро, барон Грилзби, носител на най-благородния Орден на Жартиерата, на испанския Орден на Златното руно, на руския орден „Св. Николай“ първа степен, на турския Орден на полумесеца, първи лорд на барутните складове, полковник от кралската милиция, член на управителния съвет на Британския музей, почетен член на управата на колежа Тринити Хаус, председател на клуба на белите монаси и доктор по юридическите науки почина след няколко удара, причинени, както се произнесоха лекарите, главно от вълнението, което негово сиятелство изпитал след падането на древната френска монархия.

В един от седмичниците се появи красноречива статия за него, в която се описваха добродетелите, величието, дарбите и добрите му дела. Чувствителността му, привързаността му към благородното кралско Бурбонско семейство, с което покойният се намираше в далечно сродство — това бяха неща от такова естество, че той не можа да понесе бедите, сполетели царствените му родственици. Тялото бе погребано в Неапол, а сърцето му — онова сърце, което винаги бе движено от най-великодушни и благородни чувства бе донесено в замъка Гонт в сребърна урна. „В негово лице — казваше мистър Уог — бедните и изкуството губят един свой най-благороден покровител, обществото — едно от най-блестящите си украшения, а Англия — един от най-преданите си патриоти и политици“ и т.н. и т.н.

Завещанието му бе оспорено и се направи опит да се изтръгне от мадам Беладона прочутият диамант, наречен „европейско око“, който негово сиятелство винаги носеше на показалеца си и за който се говореше, че тя го извадила от пръста му след многооплакваната му кончина. Но неговият доверен приятел и чиновник, господин Фиш, доказа, че пръстенът бил подарен на казаната мадам дьо Беладона два дни преди смъртта на маркиза, също както и банкнотите, скъпоценностите, неаполитанските и френските ценни книжа, намерени в бюрото на негово сиятелство, които неговите наследници се опитаха да изискат от тази пострадала жена.

Глава LXV Изпълнена с работа и удоволствия

В деня след срещата край игралната маса Джоз се облече и нагласи с особено усърдие и без да сметне за необходимо да каже каквото я да било на някого от близките си за случилото се предната вечер, а също и без да ги покани да го придружат в разходката му, излезе рано от къщи и не след дълго се намери пред вратата на хотел „Слонът“. Поради празненствата той беше изпълнен с посетители, а масите на улицата вече бяха заобиколени от хора, които пиеха слаба бира — националното питие, и салоните за публиката бяха потънали в дим от цигари. По своя важен начин и с тромавия си немски език Джоз запита за лицето, което търсеше, и бе отправен под самия покрив на хотела, над стаите на първия етаж от горе на долу, където обитаваха търговски пътници, изложили своите скъпоценности и платове; над втория етаж, заеман от главния директор на игралното казино; над третия етаж, чиито стаи бяха изпълнени с банда прочути акробати и циркови артисти; и тъй нататък — чак до малките стаички най-горе, където, между студенти, пътуващи търговци, дребни продавачи и селяни, пристигнали за празника, Беки беше намерила едно малко гнезденце.