Панаир на суетата (роман без герой)

А що се отнася до мисис Амелия, по природа тя беше толкова мекушава и глупавичка, че когато научеше как някой е нещастен, сърцето й веднага се смекчаваше към страдалеца; тъй като самата никога не бе извършила някакъв смъртен грях, тя не изпитваше онова отвращение към злото, с което се отличава много по-опитният моралист. Ако разглезеше всеки, който се приближаваше до нея, с добрината си и с ласкавите си думи; ако искаше извинение от слугите за това, че ги безпокоеше, когато позвънеше за тях; ако искаше прошка от продавача, който й показваше парче коприна, или правеше реверанс на уличната метачка, като я хвалеше за добре изметения плочник — а тя беше способна едва ли не на всяка една от тези глупости, — мисълта, че една стара позната сега е нещастна, изпълваше сърцето й с жал, и тя надаваше да се издума, че човек може заслужено да страда. Ако светът се управляваше според нейните закони, в него нямаше да царува кой знае какъв ред, но не съществуват много жени, особено по върховете на обществото; които да приличат на нея. Уверен съм, че тя би премахнала, всички тъмници, наказания, белезници, побоища, всяка сиромашия, болест, глад — ако имаше сила за това; и беше такова мекушаво създание, че — трябва да признаем — бе способна дори да забрави и смъртната обида.

Когато майорът научи от Джоз за сантименталното му приключение, то далеч не го развълнува толкова, колкото бе развълнувало джентълмена от Бенгалия. Тъкмо обратното — чувствата, които изпита, бяха всичко друго, но не и приятни.

— Я виж ти — каза той, — значи, онази лисичка пак се е появила, така ли? — Той никога не бе изпитвал и най-слаба симпатия към нея и се бе отнасял с най-голямо недоверие още от първия миг, когато зелените й очи бяха погледнали и се бяха отвърнали от неговите.

— Това малко дяволче носи беда, където и да отиде — каза непочтително майорът. — Кой знае какъв живот е водила напоследък! И какво я е докарало сама в чужбина? Ме ми разправяйте за преследвачи и неприятели; една честна жена винаги има приятели и никога не се отделя от семейството си. Защо е напуснала съпруга си? Той може да е бил нехранимайко и лош, както вие твърдите. Винаги си е бил такъв. Много добре си спомням този негодник, и как мамеше и лъжеше клетия Джордж! Нямаше ли някакъв скандал във връзка с раздялата им? Мисля, че чувах нещо подобно — каза майорът, който нямаше голяма слабост към клюките. И Джоз напразно се мъчеше да го убеди, че мисис Беки е една злочеста и добродетелна жена.

— Добре, добре; нека питаме мисис Джордж — каза този голям дипломат, майорът. — Нека отидем да се посъветваме с нея. Предполагам, ще признаете, че тя поне съди справедливо и знае кое е право при подобни случаи.

— Хм! Еми не е лоша — каза Джоз, който не беше влюбен в сестра си.

— Не е лоша? Боже мой, сър; тя е най-прекрасната лейди, която съм срещал в живота си — сопнато каза майорът. — Нека веднага да отидем при нея и да я попитаме дали е редно да се правят посещения на онази жена, или не — аз ще се съглася с нейната присъда, каквато и да е тя. — Този хитър наш майор беше уверен в себе си, че и Амелия ще възприеме неговото становище. Той не бе забравил, че по едно време тя бе изпитвала най-жестока ревност към Ребека, и то с пълно право, и че никога не споменаваше името й, без чувство на уплаха и ужас. „Ревнивата жена никога не прощава“ — помисли си майорът и с тази мисъл той тръгна с Джоз към къщата на мисис Джордж отсреща, където тя чуруликаше пред мадам Щрумф, която бе дошла за урок по пеене.

Когато тази дама си отиде, Джоз започна да говори по въпроса е обичайните си надути изрази.

— Амелия, миличка — каза той, — току-що ми се случи едно най-необикновено — да, бог е свидетел, — най-необикновено приключение; една стара приятелка — една интересна стара твоя приятелка току-що е пристигнала и аз бих желал ти да се видиш с нея.

— Я виж! — каза Амелия. — Коя е тя? Майор Добин, моля ви, няма защо да чупите ножиците ми. — Майорът ги въртеше в ръцете си около малката верижка, която понякога стоеше окачена на кръста на притежателната им, и по този начин излагаше на опасност собственото си око.

— Става дума за една жена, която аз много ненавиждам — каза упорито майорът — и която и вие нямате основание да обичате.

— Това е Ребека, положителна съм, че е Ребека — рече Амелия силно развълнувана, като поруменя.

— Права сте. Вие винаги сте права — отвърна Добин. И Брюксел, Ватерло, минали времена, мъки, страдания, възпоминания нахлуха в нежното сърце на Амелия и му причиниха остра болка.

— Не ме карай да се виждам с нея — продължи Еми. — Не бих могла да я погледна.

— Нали ви казах — обърна се Добин към Джоз.

— Тя е много нещастна и… и тъй нататък — каза Джоз. — Много е бедна и беззащитна и е била болна — много, болна — и онзи мошеник, мъжът й, я напуснал.

— Ах! — възкликна Амелия.