Панаир на суетата (роман без герой)

— Зная, зная — извика Беки, която, откровено казано, съвсем беше забравила Родъновата възраст. — Мъката ме накара да забравя толкова неща, скъпа ми Амелия. Много съм се изменила. Понякога съм просто като луда. Беше единадесетгодишен, когато ми го отнеха. Господ да благослови сладичкото му личице — нито веднъж не го видях след това.

— Светъл ли беше или тъмен? — продължи нашата наивна Еми. — Покажи ми косата му.

Беки едва не се изсмя на простодушността й.

— Не днес, миличка, друг път, когато пристигне багажът ми от Лайпциг, откъдето се запътих за тук. Ще ти покажа и портретчето му, което нарисувах в по-щастливи дни.

— Клетата Беки, клетата Беки! — каза Амелия. — Колко благодарна, колко благодарна трябва да бъда! — И после тя започна да мисли, както обикновено, как нейното момче е най-хубавото, най-доброто и най-умното в целия свят.

— Ти ще видиш моя Джорджи — бяха единствените думи, които тя сметна за най-подходяща утеха за Беки. Ако нещо беше в състояние да я подкрепи, само това можеше да го стори.

И тъй, двете жени продължиха да говорят още около един час и повече, през което време Беки разправи на приятелката си пълно и подробно своята история. Разкри й как женитбата й с Родън Кроли винаги била гледана от семейството с най-голяма ненавист; как етърва й (страшно хитра жена) настроила съпруга й против нея; как той завързал разни нежелателни връзки, които охладили отношенията им; как тя понасяла всичко — бедност, незачитане, студенина от съществото, което най-много обичала — и всичко това само заради детето, как, най-накрая, поради една крайно жестока несправедливост, тя се видяла принудена да поиска да се разделят, когато онзи клетник — съпругът й, не се посвенил да поиска от нея да пожертвува доброто си име, за да може той да получи служба благодарение на влиянието на един много високопоставен, но напълно безпринципен човек — не друг, а самият маркиз Стейн. Това отвратително чудовище!

Тази част от изобилната си със случки история Беки предаде с най-голяма женска деликатност и със силно чувство на наранена добродетелност. Принудена да избяга от покрива на съпруга си поради тази обида, тя била преследвана от отмъстителността на страхливеца Родън, който й отнел детето. И тъй, Беки заяви, че сега е само една скитница — бедна, беззащитна, нещастна и без приятели…

Еми прие тази история, разправена й доста надълго, по начин, който хората, запознати с характера й, могат добре да си представят. Тя се разтрепери от възмущение, като научи за поведението на отвратителния Родън и безпринципния Стейн. В очите й проблясваше възмущение при всяко едно от изреченията, с които Беки описваше преследванията от страна на аристократичните й роднини и неверността на съпруга й. (Беки не се нахвърляше върху него. Тя говореше повече с тъга, отколкото с яд. Нали толкова го бе обичала по-рано и нали той беше бащата на детето й?) А що се отнася до сцената на раздялата с момчето — докато Беки я описваше, Еми се разплака най-неудържимо, така че изкусната малка актриса трябва да е била очарована от въздействието върху зрителката, оказано от представлението й.

Докато дамите водеха този разговор, постоянният придружник на Амелия — майорът (който, разбира се, не искаше да прекъсне тяхната беседа и се измори да скърца напред-назад по тясното коридорче на стълбата, чийто таван докосваше шапката му), слезе в приземния етаж на странноприемницата и влезе в общата зала, откъдето започваше стълбата. Това помещение винаги е обвито в дим и напръскано с бира. На една нечиста маса се виждат десетки медни светилници с лоени свещи за пътниците, чиито ключове висят в редици над свещите. Еми бе преминала поруменяла през това място, където бяха събрани най-различни хора: тиролски продавачи на ръкавици и търговци на бельо от дунавските страни, с техните товари стока; студенти, които се подкрепяха с хлебчета с масло и месо; безделници, които играеха карти или домино на изцапаните с бира маси; циркови артисти, които се освежаваха през антрактите на представленията — с една дума, целият измет на един немски хан по време на панаир. Келнерът донесе на майора глинена кана с бира, като нещо, което се разбира само по себе си; и той извади пура и започна да се забавлява с това вредно удоволствие и с вестника, докато дамата му слезе и го повика.

След малко Макс и Фриц слязоха долу, с килнати шапки, с дрънкащи шпори и украсени с гербове и пискюли лули. Те окачиха ключа си на № 90 и си поръчаха необходимата порция хляб с масло и бира. Двамата студенти седнаха на масата на майора и се впуснаха в разговор, части от който той не можеше да не дочуе. Приказките им бяха главно за жени, за дуели и за гуляи в близкия университет на Шлопенхаузен, от който прочут източник на знания те бяха току-що дошли с дилижанса, заедно с Беки, както стана ясно, за да присъствуват на сватбените тържества в Пъмперникъл.