Панаир на суетата (роман без герой)

Намериха цивилния в неговия салон на първия етаж. Той се разхождаше из стаята, хапеше нокти и поглеждаше през площада към хотел „Слонът“, както бе вършил това най-малко сто пъти през последния един час, докато Еми седеше уединена с приятелката си в таванската стаичка, а майорът барабанеше с пръсти по мокрите от бира маси на общата зала долу, крайно нетърпелив да види мисис Озбърн.

— Е? — каза той.

— Милото клето създание, колко много е изстрадало! — възкликна Еми.

— Милостиви боже, да — каза Джоз и поклати глава, така че бузите му потрепериха като желе.

— Тя би могла да вземе стаята на Пейн, която ще се качи горе — продължи Еми. Пейн беше личната прислужница на мисис Озбърн, която куриерът се чувствуваше длъжен да ухажва и която Джорджи забавляваше със страшни разкази за германски разбойници и духове. Тя прекарваше времето си главно като мърмореше, даваше заповеди на господарката си и заявяваше, че още на следната сутрин ще се завърне в родното си село Чапам. — Тя би могла да вземе стаята на Пейн — каза Еми.

— Какво? Да не би да искате да кажете, че възнамерявате да настаните онази жена тук, вкъщи? — сопна се майорът, като скочи.

— Разбира се, точно така — каза Амелия с вид на най-голяма невинност. — Не се ядосвайте и не чупете мебелите, майор Добин. Разбира се, че ще я настаним тук.

— Разбира се, миличка — потвърди и Джоз.

— Горкото създание, след всичките й страдания — продължи Еми. — Ужасният й банкер фалирал и избягал; съпругът й — проклетникът такъв — я напуснал и й отнел детето (тук тя сви малките си юмручета и ги разтърси заканително, така че майорът с удоволствие наблюдаваше безстрашната малка жена) — милото, клето същество! Съвсем сама и принудена да дава уроци по пеене, за да си изкарва прехраната — и да не я приемем тук ли?

— Вземайте от нея уроци, скъпа ми мисис Джордж — извика майорът, — но не я довеждайте вкъщи. Умолявам ви да не го правите.

— Ами, ами — каза Джоз.

— Вие, който сте винаги толкова добър и милостив — поне такъв бяхте по-рано, — наистина ме учудвате, майор Уилям — извика Амелия. — Нима не трябва да й се помогне тъкмо сега, когато е толкова злочеста? Тъкмо сега е времето да я подкрепим. Най-старата приятелка, която съм имала, и…

— Тя невинаги е била ваша приятелка, Амелия — каза майорът, който се беше много ядосал. Това загатване беше твърде много за Еми, Тя погледна почти гневно Добин и каза:

— Как не ви е срам, майор Добин! — и след като изпрати този изстрел, излезе от стаята с най-наперен вид и затвори шумно вратата на стаята си, изпълнена с възмущение.

— Да прави намек за това! — възкликна тя, когато вратата беше затворена. — Колко жестоко беше от негова страна да ми напомня за тази работа — и тя погледна портрета на Джордж, окачен, както обикновено, с портретчето на момчето под него. — Много беше жестоко. Ако бях простила всичко, защо трябваше той да заговори?! И тъкмо от неговите собствени устни научих колко неоснователна е била ревността ми; и че ти беше невинен — да, ти беше невинен, мой светецо на небето!

Тя се заразхожда из стаята разтреперана и възмутена. После отиде и се облегна на скрина, над който беше окачен портретът, и дълго стоя там с поглед, вперен в образа на Джордж. Очите му сякаш я гледаха с укор, който се усилваше, колкото по-дълго го гледаше тя. Скъпите ранни възпоминания за краткотрайния разцвет на любовта им нахлуха в паметта й. Раната, която годините едва бяха затворили, започна отново да кърви и, о, с каква остра болка! Тя не можеше да издържи укорите на съпруга си там пред нея. Не, това беше невъзможно! Невъзможно!

Клетият Добин! Клетият добър Уилям! Онази злощастна дума бе съборила построеното през толкова много години — сградата на толкова годишна любов и преданост, издигната върху толкова тайни и скрити основи, където лежаха притаени страсти, неразказани никому мъки, неоткрити жертви, — една малка думица бе изречена и изграденият от надежди дворец се сгромоляса, една думичка, и тя пропъди птичето, което той цял живот се бе мъчил да примами!

Макар и от вида на Амелия Уилям да разбра, че е настъпила голяма криза, той все пак продължи да моли Седли с най-силни изрази да се пази от Ребека; и ревностно, едва ли не безумно заклеваше Джоз да не я приема. Той умоляваше мистър Седли поне да разпита за нея; разправи му как бе научил, че тя се движи в обществото на картоиграчи и хора с лошо име; разкри му какви беди бе носила в миналото — как двамата с Родън бяха подвели клетият Джордж към провала — как сега сама признаваше, че е разделена със съпруга си и навярно съществуваше сериозно основание за това. Каква опасна приятелка ще бъде тя на сестра му, която не познава живота! Уилям молеше Джоз с всичкото си красноречие и с много по-голяма енергичност, отколкото този тих джентълмен обикновено проявяваше, да държи Ребека далеч от дома си.