Панаир на суетата (роман без герой)

— … не е подходяща компания за мисис Озбърн и нейния син — продължи Добин. — И мога да прибавя, че има хора, които ви познават и които заявяват, че знаят за вашето поведение неща, за които не искам дори да споменавам пред… пред мисис Озбърн.

— Вашият начин на клеветничене е много скромен и удобен, майор Добин — каза Ребека. Оставяте ме под тежестта на едно обвинение, което не разкривате. Какво е то? Дали е това, че съм невярна на мъжа си? Отхвърлям всяко подобно твърдение и предизвиквам всеки да го докаже — да, повтарям, предизвиквам ви. Честта ми е ненакърнена също тъй, както и тази на най-големия ми неприятел, който някога е злословил против мене. Дали пък не ме обвинявате в това, че съм бедна, изоставена, нещастна? Да, аз съм виновна във всичко това, за което всеки ден получавам наказанието си. Остави ме да си вървя, Еми. Ще трябва само да си внуша, че не съм те срещнала, и тогава днес няма да бъда по-зле, отколкото съм била вчера. Ще трябва само да си кажа, че нощта е изминала и че клетата скитница отново е поела пътя си. Не си ли спомнящ песента, която пеехме през доброто старо време? Оттогава насам аз постоянно скитам — бедна изгнаница, презирана за това, че е нещастна и обиждана поради това, че е сама. Нека да си вървя — стоенето ми тук пречи на намеренията на този джентълмен.

— Да, действително им пречи, госпожо — каза майорът. — Ако имам някаква власт в тази къща…

— Власт ли? Никаква! — избухна Амелия. — Ребека, ти ще останеш при мене. Аз няма да те напусна, защото си преследвана, или да те обиждам, защото… защото майор Добин благоволявал да върши това. Хайде, миличка, ела. — И двете жени се отправиха към вратата.

Уилям я отвори. Но когато те излизаха, той взе ръката на Амелия и каза:

— Останете за малко, да ви кажа нещо.

— Той иска да ти говори без мене — каза Беки с вид на мъченица. В отговор Амелия стисна ръката й.

— Честна дума, не за вас искам да й говоря — каза Добин. — Елате, Амелия.

И тя отиде. Добин се поклони на мисис Кроли, докато тя затваряше вратата зад себе си. Амелия го погледна, а лицето и устните й бяха съвсем бледи.

— Бях смутен, когато говорех преди малко — каза майорът след кратко мълчание, — и не употребих на място думата „власт“.

— Да, точно това направихте — каза Амелия с тракащи зъби.

— Най-малкото имам право да искам да бъда изслушан — продължи Добин.

— Много е благородно от ваша страна да ми напомняте за всичко онова, което ви дължим — отвърна Амелия.

— Правата, за които говоря, са ми оставени от бащата на Джорджи — каза Уилям.

— Да, вие обидихте паметта му. Сторихте го вчера. Знаете това много добре. И аз никога не ще ви простя. Никога! — каза Амелия. Всяко едно от тези изречения излизаше като залп от устата на силно развълнуваната и разтреперана жена.

— Нима това искате да кажете, Амелия? — каза тъжно Уилям. — Нима тези думи, изречени прибързано, трябва да се противопоставят на предаността на цял един живот? Не мисля, че паметта на Джордж е била осквернена от отношението, което съм имал към нея. И ако трябва да си подхвърляме укори, аз поне не заслужавам да бъда укоряван от неговата вдовица и от майката на сина му. Размислете после, когато… когато ще бъдете по-свободна, и съвестта ви ще отхвърли това обвинение. Тя прави това дори и сега.

Амелия наведе глава.

— Не са вчерашните ми думи, които ви карат да се държите така — продължи той. — Това е само предлог, Амелия, иначе напразно съм ви обичал и наблюдавал в продължение на петнадесет години. Нима в това време не научих да отгатвам всичките ви чувства и да разбирам мислите ви? Зная на какво е способно сърцето ви: то може вярно да обича спомена и с любов да се привърже към нещо въображаемо; но то не е в състояние да изпита любовта, с която моята заслужава да й се отвърне и каквато бих спечелил от някоя по-великодушна от вас жена. Не, вие не сте достойна за любовта, която изпитвах към вас. Знаех си през всичкото време, че наградата, за която бях посветил живота си, не си струва усилието за спечелването й. Знаех, че бях само един глупак, предаден на някаква фантазия, заложил цялата си страст за вашите малки останки от любов. Няма повече да се боря. Оттеглям се. Не ви обвинявам. Вие сте много добросърдечна и направихте всичко, каквото беше по силите ви; но вие не можахте не можахте да достигнете висотата на привързаността, която изпитвах към вас и която една по-благородна от вашата душа би била горда да сподели. Сбогом, Амелия! Аз наблюдавах борбата ви. Нека тя се прекрати. И двамата сме изморени от нея.

Амелия стоеше изплашена и смълчана, докато Уилям счупи тъй внезапно веригата, с която тя го бе водила, и прокламира своята независимост и своето надмощие. Той бе стоял при краката й тъй дълго, че клетата малка жена бе свикнала да стъпва отгоре му. Тя не желаеше да се омъжи за него, но искаше да си го пази. Не желаеше да му даде нищо, но чакаше той да й дава всичко. При любовта този данък нерядко се плаща.

Неговото избухване я бе сломило напълно. Нейното нападение бе отдавна отблъснато и прекратено.