Панаир на суетата (роман без герой)

— Трябва ли тогава да разбирам, че вие… че вие си отивате, Уилям? — каза тя.

Той се засмя тъжно.

— Веднъж в миналото аз пак си отидох — каза той — и се върнах след дванадесет години. Тогава ние бяхме млади, Амелия. Сбогом. Тази игра отне доста от живота ми.

Докато те разговаряха, вратата на стаята на мисис Озбърн се беше отворила мъничко. Беки бе хванала дръжката й в момента, когато Добин я пусна, тя чу всяка дума от разговора между двамата. „Какво благородно сърце има този мъж — помисли си тя — и как безсрамно си играе тя с него!“ Ребека се възхищаваше от Добин; тя не изпитваше ненавист за нападението, което бе предприел срещу нея. Това беше открит ход в играта, изигран честно. „Ах — мислеше си тя, — ако бих имала такъв съпруг като него — човек със сърце и с мозък! Нямаше да имам нищо против големите му крака.“ И като изтича в стаята си, тя бързо намисли нещо и му написа кратко писмо, с което го умоляваше да остане още няколко дни — да не мисли за заминаване, защото тя ще му помогне във връзка с А.

Раздялата бе настъпила. Клетият Добин още веднъж отиде до вратата и излезе. И малката вдовица, причината за всичко това, постигна каквото искаше, спечели свободата си и остана да й се радва както намери за добре. Нека дамите й завиждат за победата.

В романтичния обеден час мистър Джордж се появи и пак забеляза отсъствието на „стария Доб“. Всички се хранеха и мълчаха. Охотата на Джоз не се беше намалила, но Еми не яде нищо.

След обеда Джорджи се изтегна на възглавниците на дивана край широкия трикрилен прозорец на еркера, който гледаше към пазарния площад, където се намираше хотел „Слонът“, Майка му се суетеше наоколо, когато той забеляза, че от къщата на майора отсреща се изнася багаж.

— Я гледай! — каза той. — Ето возилото на Доб, изкарват го от двора.

Въпросното „возило“ беше едно малко файтонче, което майорът бе купил за шест лири стерлинги и за което всички много го закачаха.

Еми се сепна, но не каза почти нищо.

— Я виж! — продължи Джорджи. — Франсис изважда куфарите, а Кунц, едноокият кочияш, се приближава с конете си. Е, какво ли е пък това? Впрягат конете в Добиновото файтонче. Отива ли той някъде?

— Да — каза Еми, — отива.

— И кога ще се върне?

— Той… той няма да се върне — отвърна Еми.

— Няма да се върне ли? — извика Джорджи, като скочи.

— Момче, стой тук! — изрева Джоз.

— Джорджи, остани — каза майка му с много тъжно лице.

Момчето се спря. После започна да подритва мебелите и да се катери и слиза от дивана пред прозореца, като показваше всички признаци на безпокойство и любопитство.

Впрегнаха конете и привързаха багажа. Франсис излезе със сабята на господаря си, бастуна му и чадъра, завързани заедно, а едно сандъче и старата тенекиена кутия за цилиндър сложи под седалището. После изнесе и старата синя връхна дреха с нейната подплата от червен вълнен плат, която бе служила на собственика си в продължение на петнадесет години. Тя беше нова по време на похода към Ватерло и бе покривала Уилям и Джордж през нощта след битката при Катр Бра.

Старият Бурке, собственикът на къщата, където майорът бе живял, излезе вън, след това Франсис се появи отново с последните пакети, а най-после видяха и майор Уилям. Бурке поиска да го целуне. Всички, които имаха някаква връзка с майора, го обожаваха. И сега той едва успя да се отърве от тази проява на привързаност.

— Бога ми, ще изляза на всяка цена! — изкрещя Джорджи.

— Дай му това — каза Беки развълнувана и сложи една хартийка в ръката на момчето. Той изтича по стълбата и прекоси за миг улицата. Уилям се бе качил в екипажа, освободен от прегръдката на хазаина си. Джордж се втурна при него и обви ръце около врата му (както видяха това през прозореца), след което започна бързо да му задава въпроси. После бръкна в джоба на жилетката си и му подаде една бележчица. Уилям я грабна нетърпеливо, отвори я разтреперан, но лицето му в миг измени изражението си и той скъса хартийката и я хвърли през прозореца на екипажа. Добин целуна Джорджи по челото и момчето слезе от файтона, като триеше с юмруци очите си. Кочияшът плесна с камшика си, Франсис скочи на капрата и конете тръгнаха. Добин бе обронил глава на гърдите си. Той не вдигна очи, когато минаха под прозореца на Амелия, а Джорджи, останал самичък на улицата, избухна в плач пред всички, които се бяха насъбрали наоколо.

Камериерката на Еми го чу да плаче отново през нощта и му донесе няколко консервирани праскови да го утеши. И тя прибави своите оплаквания към неговите. Всички бедни, всички смирени и честни, всички добри хора, които го познаваха, обичаха този добросърдечен и простодушен джентълмен.

А що се отнася до Еми, нима тя не бе изпълнила дълга си? Най-после тя си имаше и портрета на Джордж, който да й послужи за утеха.

Глава LXVII Която съдържа раждания, женитби и погребения