Панаир на суетата (роман без герой)

— Няма никакъв близък — продължи Джоз не без известна хитрост. — И каза, че вярва в тебе. Тя е толкова нещастна, Еми. Едва ли не е подлудяла от скръб. Това, което ми разправи, много ме трогна, честна дума. И така ангелски понася всички тези беди. Цялото й семейство се е показало ужасно жестоко към нея.

— Клетото същество! — каза Амелия.

— И ако не си намери някоя приятелска душа, тя казва, че ще умре — продължи Джоз с нисък, треперлив глас. — Боже мой, знаеш ли, че е правила опит за самоубийство? Винаги носи със себе си лауданум — видях шишето в стаята й — такава мизерна малка стаичка в треторазреден хотел — чак горе под покрива. Аз ходих там.

Това, изглежда, не оказа въздействие върху Еми. Тя дори се поусмихна. Навярно си бе представила как Джоз се е задъхвал по стълбите.

— Просто не е на себе си от скръб — подхвана отново той. — Ужасни са страданията, които тази жена е трябвало да понася. Имала едно малко момче, на възраст колкото Джорджи.

— Да, да, спомням си такова нещо — забеляза Еми. — Е, и какво?

— Най-хубавото дете, което някога се е раждало — продължи Джоз, който беше много дебел и лесно се трогваше, и разказът на Беки много го бе развълнувал. — Същинско ангелче, което обожавало майка си. Онези грубияни го откъснали разплакано от майчините му обятия и нито веднъж не му позволили да я види.

— Скъпи Джоузеф! — извика Еми, като скочи изведнъж. — Нека отидем да я видим още сега. — И тя изтича в спалнята си, сложи развълнувано бонето си, излезе с шала си на ръка и заповяда на Добин да я последва.

Той отиде и я наметна с шала — бял кашмирен шал, който й беше донесъл от Индия. Майорът виждаше, че няма какво друго да прави, освен да я послуша; тя го взе под ръка и тръгнаха.

— Стая № 92 в хотел „Слонът“, на четвъртия етаж — каза Джоз, който може би нямаше голямо желание още веднъж да се изкачва по стълбата; но застана на прозореца на всекидневната си, откъдето се виждаше „Слонът“, и забеляза как двамата минаха през пазара.

Добре беше, че и Беки ги видя от своя таван; защото тя и двамата студенти бъбреха и се смееха там — тъкмо се подиграваха на външния вид на Ребекиния дядо — на чието пристигане и отиване те бяха станали свидетели, — но тя има време да ги отпрати и да оправи стаята си, преди съдържателят на хотела, който знаеше, че в двореца много обичат мисис Озбърн и поради това много я уважаваше, да я бе повел заедно с майора нагоре по стълбите.

— Любезна госпожо, любезна госпожо! — каза съдържателят, като почука на вратата на Беки; предишният ден той я бе нарекъл „мадам“ и съвсем не се беше показал особено любезен към нея.

— Кой е? — попита Беки, като показа глава навън и нададе малък писък. Пред вратата се виждаше Еми, цяла разтреперана, и Добин, високият майор, със своя бамбуков бастун.

Той стоеше отстрани и наблюдаваше интересната сцена. Еми се хвърли с протегнати ръце към Ребека, като в миг й прости и я прегърна и целуна от цялото си сърце. Ах, малка клетнице, кога по-рано устните ти са били дарявани с такива чисти целувки?

Глава LXVI Любовно недоразумение

Добротата и откровеността на Амелия бяха в състояние да трогнат дори и такава закоравяла малка грешница като Беки. Тя отвърна на ласките и нежните думи на Еми с нещо много прилично на благодарност и с чувство, което, ако не беше трайно, за миг поне беше почти искрено. Историята с детето, „откъснато разплакано от обятията й“, беше много сполучлива измислица от нейна страна. С това именно страшно нещастие Беки спечели отново приятелството на Амелия и можем да бъдем уверени, че този беше едни от първите въпроси, за който клетата добродушна Еми заговори на новонамерената си позната.

— И, значи, те ти отнеха скъпото детенце, така ли? — извика, нашата малка наивница. — О, Ребека, бедна ми изстрадала приятелко, аз зная какво значи да изгубиш детето си и мога да съчувствувам на тези, които са преживели подобно нещо. Но дано небето ти помогне да си го възвърнеш, също както милостивото провидение ми възвърна и моето.

— Детето, моето дете? О, да, страданията ми бяха ужасни — призна Беки и може би не без известно угризение на съвестта. Неприятно й беше, че трябваше веднага да започне да лъже в отговор на толкова голямо доверие и искреност. Но това е нещастието да си служиш с този вид измама. Когато силата на една лъжа се изчерпи, човек трябва да изкове друга, за да я измести; и така числото на лъжите, които сме пуснали в движение се увеличава и опасността да ни заловят се увеличава всеки ден.

— Страданията ми — продължи Беки — бяха ужасни (дано не седне върху шишето), когато ми го взеха; мислех си, че ще умра; но за щастие получих мозъчна треска, през време на която докторът ме смяташе за загубена, но… но оздравях и… и ето ме сега, бедна и самотна.

— На колко години е той? — запита Еми.

— Единадесет — каза Беки.

— Единадесет! — възкликна другата. — Но, но нали той се роди в една и съща година с Джорджи, който е…