Панаир на суетата (роман без герой)

— Малката англичанка изглежда, че има доста приятели — обърна се Макс на френски към своя другар. — След като дебелият й дядо си отиде, при нея дойде една миличка нейна съотечественичка. Чух ги как бъбреха и хленчеха заедно в стаята на малката женичка.

— Трябва да вземем билети за концерта й — каза Фриц. — Имаш ли пари, Макс?

— Ами — каза другият, — концертът е само празни приказки. Ханс каза, че тя обявила един в Лайпциг и гражданите взели много билети. Но тя офейкала, без да пее. Вечерта в дилижанса каза, че пианистът й се разболял в Дрезден. Уверен съм, че тя не може да пее. Гласът й е прегракнал като твоя — о ти, потънало в бира същество!

— Да, наистина, че е прегракнал. Чух я как се опитва да пее на прозореца си една ужасна английска балада, наречена „Розата на балкона“.

— Пиенето и пеенето не могат да вървят ръка за ръка — забеляза Фриц с червения нос, който очевидно предпочиташе първото забавление. — Не, няма да вземаш никакви билети. Снощи тя спечели доста на карти. Видях как накара едно англичанче да играе заради нея. Ще похарчим парите си тук или в театъра или пък ще я почерпим с френско вино и коняк в парка на Аурелиус, но никакви билети няма да купуваме. Какво ще кажеш, да пийнем ли по още едно канче бира? — И след като един след друг потопиха русите си бакенбарди в съответните канчета, те ги засукаха и излязоха навън.

Майорът, който беше видял как окачиха ключа на № 90 на мястото му и чу разговора на двамата студенти, лесно разбра, че думите им се отнасяха за Беки. „Този дявол отново е почнал стария си занаят“ — помисли си той и се усмихна, като си спомни как в миналото тя отчаяно бе флиртувала с Джоз и колко смешно бе завършило това приключение. Той и Джордж често се бяха смели на тази случка, докато няколко седмици след женитбата на Джордж и той също бе хванат в мрежите на тази сирена, когато приятелят му подозираше, че двамата добре са се разбрали, но предпочиташе да не обръща внимание на това. Уилям се чувствуваше твърде засрамен и засегнат, за да се опитва да разгадава тази срамна мистерия, макар че веднъж, изглежда, под натиска на угризенията си, Джордж му бе загатнал за нея. Това стана сутринта на битката при Ватерло, когато двамата млади хора стояха на предната линия и оглеждаха черната тълпа французи, които се движеха на отсрещните височини, а дъждът валеше. „Забърках се в глупаво приключение с една жена — бе казал Джордж. — Радвам се, че тръгнахме на поход. Ако падна, надявам се, че Еми никога не ще узнае за тази работа. Как искам никога да не я бях започвал!“ И Уилям с радост си бе мислил и неведнаж бе утешавал клетата Джорджова вдовица, като й бе разправял, че след като си взел сбогом с жена си и след битката при Катр Бра Озбърн му говорил с любов и нежност за баща си и жена си. Това обстоятелство той бе подчертал особено силно и при разговорите си със стария Озбърн и по този начин бе сдобрил стария джентълмен с паметта на неговия син в края на живота му.

„И, значи, това дяволско създание продължава старите си интриги — мислеше си Уилям. — Бих желал да е на сто мили далеч оттук. Тя носи нещастие, където и да отиде.“ И тези неприятни мисли се ронеха в главата му, склонена между ръцете, а вестник „Пъмперникъл Газет“ от миналата седмица стоеше непрочетен под носа му, когато някой го потупа със слънчобрана и като погледна, той видя мисис Амелия.

Тази жена имаше обичай да тормози майор Добин (тъй като и най-слабото човешко същество може да господствува над някой друг) и го пращаше тук-там, заповядваше му това-онова, сякаш той беше някакво голямо нюфаундлендско куче. Картинно казано, той обичаше да се хвърля във водата, ако тя му кажеше: „Добин, дръж!“ — и да подскача подире й с чантичката й в уста. Напразно ще сме писали този роман, ако читателят не е доловил, че майорът беше един глупаво влюбен човек.

— Защо не ме чакахте, сър, да ме придружите надолу? — каза тя, като тръсна леко глава и му направи най-ироничен реверанс.

— Таванът беше много нисък за моя ръст — отвърна той със смешен, търсещ милост поглед. Радостен, че може да й подаде ръката си и да я отведе от това отвратително опушено място, той би си отишъл, без дори да си спомни за келнера, ако този младеж не бе изтичал подир него и не бе го спрял на прага на „Слонът“, за да го накара да плати бирата, която не бе изпил. Еми се разсмя. Тя му каза, че бил лош човек, който искал да избяга, без да заплати дълга си, и дори направи няколко шеги във връзка със случката и с бирата изобщо. Тя беше весела и в повишено настроение и бодро пристъпваше по пазарния площад. Искаше още веднага да се види с Джоз. Майорът се смееше на бурните чувства, проявени от мисис Амелия, тъй като, откровено казано, не й се случваше много често да иска да види брат си „още веднага“.