Панаир на суетата (роман без герой)

Ребека обичаше живота. Тя се чувствуваше като у дома си с всички от това място — акробати, търговски пътници, студенти, дребни артисти. Притежаваше необузданата природа на скитница — наследена от баща й и майка й, и двамата бохеми, станали такива по наклонност и поради обстоятелствата. Ако наблизо нямаше някой лорд, тя би разговаряла с най-голямо удоволствие и с лакея му. Възбудата, шумът, пиенето, пушенето, бърборенето на евреите търговци, надутите и важни обноски на бедните циркови артисти, професионалните приказки на уредниците на хазартни игри, песните и лудориите на студентите — цялата врява и олелия на това място радваше и възбуждаше малката жена дори тогава, когато нямаше щастие в играта и се чудеше с какво да заплати сметката си. А колко приятно й беше всичко това сега, когато кесията й беше пълна с парите, спечелени за кея миналата вечер от малкия Джорджи!

Със скърцане и пухтене Джоз най-после се изкачи по най-горните стъпала и като стъпи задъхан от умора на площадката, започна да изтрива лицето си и да се оглежда за стая, № 92, където му бяха казали, че се намирала личността, която търси. Вратата на отсрещната стая, № 90, беше отворена и един студент с високи ботуши и нечиста вратовръзка лежеше на леглото и пушеше дълга лула, докато друг студент е жълтеникава дълга коса, също така с елегантен, но нечист жакет, беше коленичил пред № 92, като викаше през ключалката и умоляваше за нещо лицето, което се намираше вътре.

— Махни се — каза един добре познат глас, който накара Джоз да трепне. — Очаквам някого; очаквам дядо си. Той не трябва да ви види там.

— Прекрасна англичанко — крещеше коленичилият студент със светлокафявите къдрици и големият пръстен, — съжалете се над нас. Обещайте, че ще ни правите компания. Вечеряйте с мене и Фриц в ресторанта в парка. Ще поръчаме печени фазани, пудинг със сливи и френско вино. Ще умрем, ако не го направите.

— Наистина ще умрем — каза младият благородник от леглото си. Този беше отговорът, който достигна до ушите на Джоз, но той не го разбра по простата причина, че никога не бе учил езика, на който се водеше.

— Номер деветдесет и две, моля — каза Джоз по най-надут начин на развален френски език, когато му беше възможно вече да проговори.

— Деветдесет и две! — възкликна студентът, като скочи на крака и изтича в стаята си, където заключи вратата и където Джоз го чу де се смее с приятеля си на леглото.

Бенгалският джентълмен стоеше смутен от тази случка, когато вратата на № 92 се отвори и малката главичка на Беки, с изписана на лицето й дяволитост надникна навън. Тя зърна Джоз.

— О, това сте вие — каза тя, като излезе. — С какво нетърпение ви очаквах! Чакайте! Не влизайте още, след една минутка. — И в тази минутка тя сложи една кутийка червило, едно шише с коняк и една чиния с парчета студено месо в кревата, пооглади косата си и най-после покани вътре гостенина си.

Беше облечена със сутрешна роба, малко поизвехтяла и зацапана, с петна от помада тук-таме. Но белите й хубави ръце се показваха привлекателно от широките ръкави на дрехата, която беше стегнато опасана около кръста, за да подчертае хубавата фигурка на тази, която я носеше. Тя хвана Джоз за ръка и го въведе в таванското помещение.

— Влезте — каза му тя, — влезте да си поговорим. Седнете на онзи стол там — и стисна леко ръката на цивилния джентълмен и със смях го бутна към стола. Самата тя седна на леглото — не върху бутилката и чинията, можете да бъдете уверени в това, на които Джоз би могъл да се намести, ако бе избрал да седне там. И тъй, тя започна да разговаря със своя стар обожател.

— Колко малко са ви променили годините! — каза тя с нежно любопитен поглед. — Бих ви познала навсякъде. Каква утеха е да види човек искреното честно лице на някой стар приятел, когато се намира между чужди хора!

Откровено казано, искреното честно лице в този миг имаше всяко друго изражение, но не и такова на искреност и честност; тъкмо обратното — видът му беше смутен и безпокоен. Джоз оглеждаше скромната малка стаичка, в която бе намерил старата си любов. Една от роклите й беше просната на леглото, друга висеше на една кука на вратата; бонето й закриваше половината от огледалото, до което се виждаха чифт прелестни бронзово боядисани обувки. На масичката край леглото лежеше един френски роман.

— Бих ви познала навсякъде — продължи тя. — Има някои неща, които една жена никога не забравя. И вие бяхте първият мъж, когото… когото видях.

— Наистина ли? — каза Джоз. — Боже мой, нима, нима наистина е така?