Петдесет нюанса сиво

Върнах се от бара доста късно. Кейт и Елиът не се виждаха из апартамента, обаче как се чуваха! Силно се надявах да не съм вдигала такъв шум онези вечери. Крисчън не вдигаше шум. Изчервих се и бързо се сврях в стаята си. След една много неловка прегръдка в стил „Извинявай-Няма за какво-Слава богу" Хосе бе изчезнал. Не знаех кога ще го видя пак. Може би на изложбата му. И пак ми стана толкова хубаво, че открива изложба, че е успял. Щеше да ми липсва неговото палаво момчешко простичко излъчване. Не събрах сили да му кажа за Уанда: знаех, че ще побеснее, като разбере. Можех да се справям с бесни мъже, но само един по един. Трудно с двама наведнъж. Отворих дяволската машина и съвсем естествено там се кипреше имейл от Крисчън...

От: Крисчън Грей

Относно: Къде си?

Дата: 27 май 2011, 22: 14

До: Анастейжа Стийл

„На работа съм, ще ти пиша, щом се прибера".

Все още си на работа или си опаковала телефона си, макбука и новия си блякбери?

Обади ми се или ще се наложи да се обадя на Елиът.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Грабнах телефона. Пет пропуснати повиквания и едно гласово съобщение. От Крисчън.

„Мисля, че е време да се научиш да отговаряш на очакванията ми. Аз не съм много търпелив човек. Ако ми кажеш, че ще се свържеш с мен след работа, следва да го направиш. В противен случай започвам да се тревожа, а това не е емоция, която познавам добре, и определено не ми понася. Обади ми се".

Ставаше все по-лошо. Дали някога щеше да ме остави на мира? Та той буквално ме задушаваше. С разтреперани пръсти намерих телефона му и натиснах копчето за позвъняване. Чаках да вдигне и чаках да получа инфаркт преди това. Вероятно щеше да ми срита задника поне в седем нюанса лайняно. Мисълта бе далеч от приятна.

- Здравей каза меко той и тонът му ме смая, защото очаквах да е бесен. Ако не друго, поне звучеше успокоен и облекчен.

- Здрасти казах.

- Притесних се.

- Знам. Съжалявам, че не се обадих, но всичко е наред.

Той не отговори веднага.

- Добре ли прекара вечерта? Беше съмнително вежлив.

- Да. Опаковахме с Кейт и ядох китайско с Хосе казах и стиснах очи, като споменах името на Хосе. Той не каза нищо.

- А ти? попитах, за да запълня ужасяващата тишина в слушалката. „Няма да му позволя да ме кара да се чувствам виновна заради Хосе".

Най-сетне той въздъхна.

- Ходих на благотворителна вечеря. Беше адски тъпо и си тръгнах много бързо.

Прозвуча толкова тъжен, някак си... предаден. Сърцето ми се сви. Представих си го пред рояла в грамадната му стая и онази непоносимо тъжно-горчива меланхолия, изтичаща между пръстите му.

- Бих искала да си тук сега прошепнах, защото наистина исках да го прегърна. Да го утеша. Нищо, че нямаше да ми позволи. Исках да е близо до мен.

- Наистина ли? попита той с облекчение. Толкова нехарактерно за него. И тогава започнах да проумявам колко тъжен е наистина.

- Да казах запъхтяно.

След около цяла вечност той въздъхна отново.

- Ще те видя ли в неделя?

- Да, в неделя казах и през цялото ми тяло мина тръпка на очакване и възбуда.

- Лека нощ.

- Лека нощ, сър.

Обръщението го изненада. Разбрах го по начина, по който пое рязко дъх.

- Успех с преместването утре, Анастейжа. Гласът му бе много нежен. И двамата седяхме на телефона и не затваряхме. Като пубери. Никой не искаше да затвори пръв.

- Ти затвори пръв прошепнах. И най-после чух усмивката му.

- Не, първо ти. И знаех, че се смее.

- Не искам.

- И аз.

- Много ли ми беше ядосан?

-Да.

- Още ли си ми ядосан?

-Не.

- И няма да ме накажеш?

- Не. Тези неща ги правя на момента, не след време.

- Да, забелязала съм.

- Сега, госпожице, затвори телефона.

- Наистина ли искате да го направя, сър?

- В леглото, Анастейжа.

- Да, сър.

Никой не затвори.

- Мислиш ли, че някога ще се научиш да правиш каквото ти се каже? Беше хем развеселен, хем някак раздразнен.

- Може би. Ще видим в неделя казах и затворих.

Елиът стоеше гордо пред творението си. Тъкмо бе свързал телевизора към сателитния кабел в новия ни апартамент в Пайк Маркет. С Кейт се хвърлихме на дивана щастливи и доста впечатлени от уменията му да работи с бормашина. Плоският екран изглеждаше малко странно окачен директно на тухлената стена, но бях сигурна, че ще свикна с това.

- Виждаш ли, бебо, лесно е усмихна се широко с всичките си бели зъби той и Кейт буквално се разпадна на атоми върху дивана.

Врътнах им неодобрително очи.

- Много ми се ще да остана, но днес сестра ми се върна от Париж. Имаме задължителна семейна вечеря.

- Можеш ли да минеш след това? попита с надежда Кейт. Така меко, нежно, така нетипично за нея.

Станах и тръгнах към кухнята под предлог, че трябва да разопаковам един от кашоните. Щяха да почнат да се лигавят, а не ми се гледаше.

- Ще видя дали ще успея да се измъкна обеща той.