Петдесет нюанса сиво

- Трябва да ядеш. Не искам да ми припадаш после каза той срещу устните ми.

- Това ли е всичко, което искаш от мен? Тялото ми?

- И тази умна уста отвърна той задъхано.

Целуна ме още веднъж трескаво и нетърпеливо, после внезапно ме пусна, хвана ме за ръка и ме поведе към кухнята. Пак не знаех какво става. В един миг се шегуваме, а после... Започнах да си правя вятър на лицето. Беше ми горещо. Той бе разбудил всеки нерв в тялото ми, едва ходех от спазми в слабините, а сега трябваше да възвърна цялото си равновесие, за да ям. Арията все още звучеше като фон.

- Какво слушаме?

- Вила Лобос, Бразилска баяна. Хубаво е, нали?

-Да.

На плота в кухнята бе наредено за двама. Крисчън извади салата от хладилника.

- Обичаш ли салата „Цезар" с пилешко?

О, слава богу, не беше нещо тежко.

- Да, благодаря.

Наблюдавах го как се движи из кухнята. Така удобно и уверено се чувстваше в тялото си, във всяко свое движение. Но пък не позволяваше да го докосват. Може би дълбоко в себе си не беше толкова спокоен в собствената си кожа. Хората не са острови в море. Никой не е. Освен може би Крисчън Грей.

- За какво си мислиш? попита той и прекъсна мислите ми. Изчервих се.

- Просто гледах начина, по който се движиш.

Стана му забавно.

-и?

Продължих да се изчервявам.

- Много си грациозен.

- О, благодаря, госпожице Стийл каза той и седна до мен с бутилка вино. Шабли?

-Да.

- Вземи си салата. Кажи ми кой метод избра?

За секунда изпаднах в паника от въпроса, отне ми време да стопля, че говори за визитата на доктор Грийн.

- Хапчета.

Това го притесни.

- И няма да забравяш да ги вземаш всеки ден по едно и също време?

Дяволите да го вземат! Разбира се, че нямаше да забравям. Той обаче откъде можеше да е сигурен колко помня?

Знаех, че ще забравям.

- Сигурна съм, че ще ми напомняш.

Той се усмихна.

- Ще си сложа червена точка в календара. Яж сега.

Пилешката салата беше много вкусна. За моя изненада имах

доста добър апетит и наистина бях гладна. И за първи път свърших яденето си преди него. Виното беше свежо, студено и миришеше на плодове.

- Нетърпелива както винаги, госпожице Стийл? каза той и щастливо погледна празната ми чиния.

Погледнах го изпод мигли и прошепнах:

-Да.

Дишането му се промени. Той ме погледна и въздухът се изпълни с електричество, въздушните пластове се заредиха и разместиха. Очите му, досега тъмни, изведнъж станаха опушено сиви и замъглени. Той стана и тръгна много бавно към мен, все по-близо и по-близо. Ръцете му ме вдигнаха от високия стол и ме притиснаха до тялото му.

- Наистина ли искаш да го направиш? попита задъхано, впил напрегнатия си поглед в очите ми.

- Не съм подписала нищо.

- Знам. Но тези дни така или иначе нарушавам правилата.

- Ще ме биеш ли?

- Да, но няма да е с цел да те боли. Не искам да те наказвам точно сега. Ако ми беше паднала снощи, нещата щяха да са съвсем различни.

„Той иска да ме нарани! Как се справя човек в такива ситуации?" Не можех да прикрия ужаса си.

- Не позволявай на никого да те убеди в обратното, Анастейжа. Една от причините хората да харесват това, което правя, е, че ние сме устроени така. Обичаме или да причиняваме болка, или да получаваме болка. Съвсем просто е. Ти не обичаш нито едно от двете и вчера мислих доста за това.

Придърпа ме до себе си по-здраво и усетих ерекцията му, притискащия се до корема ми пенис. Трябваше да бягам, но не можех. Бях толкова силно привлечена на някакво много ниско, първично ниво, което дори не исках да започвам да анализирам.

- И стигна ли до някакво заключение? прошепнах.

- Не. А точно сега искам да те вържа и да те чукам до несвяст. Готова ли си за това?

- Да казах бързо, запъхтяно, всичко в мен се сви, цялото ми тяло се стегна от напрежение и очакване.

- Добре, ела. Подаде ми ръка и без да приберем мръсните съдове от плота, тръгнахме към горния етаж.

Сърцето ми биеше силно. Това е то. Наистина щях да го направя. Моето друго аз се въртеше в пирует, изживяваше се като световноизвестна балерина. Пирует след пирует. Той отвори вратата към стаята с играчките и ми направи път да вляза. За втори път прекрачвах прага на Червената стая на болката.

Всичко си беше същото. Миризмата на кожа, полирана с нещо с дъх на цитрусови плодове, тъмно дърво. Много еротично. Кръвта минаваше по вените ми с бясна скорост. Адреналин, примесен с похот и копнеж. Силен и доста тежък коктейл. Лицето на Крисчън се бе променило за секунди. Беше станало по-сурово и някак зло. Погледна ме. Очите му бяха горещи, страстни и... хипнотизиращи.

- Когато си в тази стая, си изцяло моя. Думите излизаха от устата му бавни, премерени, запъхтени. И ще правиш това, което аз кажа. Разбираш ли?

Погледът му беше напрегнат. Кимнах. Устата ми бе пресъхнала, сърцето ми щеше да изскочи от гръдния кош.

- Свали си обувките нареди той с мек глас.

Преглътнах и непохватно ги свалих. Той се наведе, взе ги и ги

остави до вратата.