Петдесет нюанса сиво

- Добре. И не се колебай, когато получиш заповед. Сега ще обеля тази рокля от теб. Искам да го направя от няколко дни, ако не ме лъже паметта. Искам да се чувстваш добре в тялото си, Анастейжа. Имаш красиво тяло и аз обожавам да го гледам. Всъщност бих го гледал по цял ден и искам да не чувстваш срам и притеснение в това тяло или от голотата си. Разбираш ли ме?

-Да.

- Само да? Наведе се към мен и ме прониза с очи.

- Да, сър.

- Наистина ли ме възприемаш така? каза рязко той.

- Да, сър.

- Добре. Вдигни ръце над главата си.

Изпълних без колебание. Той се пресегна и сграбчи краищата на роклята, вдигна я над бедрата ми, бавно над ханша, край корема, после гърдите, през раменете и главата. Отстъпи крачка назад и започна да оглежда тялото ми, докато сгъваше роклята. После я сложи върху шкафа с малките чекмеджета. Не откъсваше очи от мен нито за секунда. Пресегна се и дръпна брадичката ми надолу. Допирът му преобърна слабините ми.

- Хапеш устната си каза тежко. И знаеш много добре какво ми причиняваш с това добави мрачно. Обърни се.

Обърнах се незабавно. Той разкопча сутиена ми, хвана двете презрамки и ги плъзна по кожата ми надолу по раменете. Пръстите му докосваха и леко потъркваха кожата ми по целия път, чак до края на пръстите, откъдето изниза сутиена. Допирът му отекна в тръпки по целия ми гръбнак. Събуди всеки нерв в тялото ми. Усещах го толкова близо зад себе си. Тялото му излъчваше горещина, а тя загряваше всяка клетка в моето. Той издърпа косата ми назад и тя падна по гърба ми като водопад. После наведе главата ми настрани и прокара носа си по оголения ми врат, вдишваше всеки сантиметър кожа, чак до ушите. Мускулите в слабините ми се свиваха в конвулсии. Жадувах го, а едва ме бе докоснал.

- Миришеш божествено, както винаги, Анастейжа прошепна и ме целуна под ухото.

Простенах.

- Тихо каза той. Не искам нито звук.

Издърпа цялата ми коса на гърба и за моя голяма изненада започна да я заплита в плитка. Ръцете му работеха сръчно и бързо. После я върза с нещо и когато свърши, ме дръпна рязко до себе си.

- Харесвам косата ти сплетена така прошепна.

„Защо ли?"

Пусна плитката ми и каза строго:

- Обърни се!

Изпълних веднага. Дишах задъхано. Не зная кое беше по-силното чувство страхът или желанието, но сместа от двете беше свръхусещане.

- Когато ти кажа да дойдеш тук, трябва да влизаш облечена точно така. Само по бикини. Разбираш ли ме?

-Да.

- Да какво? попита недоволно той.

- Да, сър.

По устата му пробяга усмивка.

- Добро момиче! Очите му горяха. Когато ти кажа да влезеш тук, ще очаквам да коленичиш ето там. Посочи вляво от вратата. Направи го сега.

Опитах се да асимилирам командата и накрая доста нескопосано успях да коленича до вратата, както ми бе казал.

- Можеш да седнеш на петите си.

Седнах на петите си.

- Сложи ръцете си с дланите навътре върху бедрата си. Добре. Сега разтвори коленете си. По-широко. Още по-широко. Идеално. Гледай в пода.

И се приближи до мен. Виждах стъпалата и глезените му. Това бе всичко, което можех да видя. Голи крака. Ако наистина искаше да запомня всичко това, трябваше да ми даде тефтер и химикалка да си водя записки. Изведнъж се наведе и дръпна плитката ми рязко, така че да вдигна глава и да го погледна. Заболя ме.

- Ще запомниш ли тази поза, Анастейжа?

- Да, сър.

- Добре. Стой тук и не мърдай.

И излезе.

Чаках. Къде беше отишъл, по дяволите? Какво мислеше да ми прави? Понятието за време се разми. Не зная дали клечах така минута, пет или десет. Очакването за нещо хубаво или нещо лошо бе единственото, което усещах.

И тогава той се върна. Изведнъж се успокоих и възбудата отново заля сетивата ми. Не знаех изобщо дали е възможна възбуда по-силна от тази, която изпитвах в онзи миг. Можех да видя краката му. Беше сменил джинсите си. Тези бяха стари, скъсани, прани много пъти и меки. Бяха толкова секси... Той затвори вратата и закачи нещо на нея.

- Добро момиче. Браво, Анастейжа. Изглеждаш прелестна така. Стани.

Станах, но продължих да гледам в земята.

- Можеш да ме погледнеш.

Погледнах го плахо. Гледаше ме напрегнато, преценяваше състоянието ми и очите му омекнаха. Беше свалил ризата си. Господи, исках да го докосна. Горното копче на джинсите му бе разкопчано.

- Сега ще те закопчая, Анастейжа. Дай ми дясната си ръка.

Подадох ръката си. Той я обърна с дланта нагоре и преди да

разбера какво става, ме удари по дланта с нагайка. Стана толкова бързо, че нямах време дори да се изненадам. Не ме заболя. Е, поне не много. Беше като ужилване.

- Как беше? попита той.

Гледах го объркана.

- Отговори ми!

- Добре.

Очевидно съм имала недоволно изражение.

- Не се цупи.

Мигнах и опитах да сложа на лицето си безразлична маска. Успях.

- Болеше ли?

-Не.

- Няма да боли. Разбираш ли ме?

- Да казах малко несигурно. Дали наистина нямаше да боли?

- Обещавам каза той.

Едва дишах. Дали изобщо знаеше какво ми минава през ума? Той ми показа пръчката. Беше обвита с кафява кожа. Вдигнах очи към него. Погледът му беше огнен и дори улових някаква много слаба следа от усмивка.

- Целта ни днес е да задоволим госпожица Стийл каза той. -Ела!