Петдесет нюанса сиво

Извади дистанционното от джоба си, увеличи звука и протегна ръка към мен. Погледът му пълен с обещания, копнеж и смях. Той така изкусителен, а аз така омагьосана! Усмихна се лениво и ме дръпна в прегръдката си, а ръката му се уви като змия около кръста ми.

Поставих ръка на рамото му, вдигнах поглед и се усмихнах, напълно завладяна от неговото заразително игриво настроение. Завъртя ме веднъж и... О, как танцуваше! Въртяхме се във вихъра на музиката от кухнята до прозореца и обратно. Цялото огромно помещение се бе превърнало в дансинг. Той се движеше съвсем леко и го следвах в ритъма без никакво усилие.

Завъртяхме се около масата за хранене, около рояла, обратно към стъклената стена на балкона; Сиатъл грееше под нас като магическа тъмна фреска. Той се усмихна и песента свърши.

- Ти си най-прекрасната вещица каза и ме целуна сладко Е, сега вече лицето ти има малко цвят. Благодаря за танца, госпожице Стийл. Да вървим да видим родителите ми.

- Винаги на ваше разположение. Наистина нямам търпение да се запозная с тях казах задъхано.

- Взе ли всичко, което ти е необходимо?

- О, да изчуруликах.

- Сигурна ли си?

Кимнах, като се опитвах да запазя самообладание под изпиващия му поглед. Широка усмивка озари лицето му и той поклати глава.

- Добре. Щом така искаш да играем, госпожице Стийл, така да бъде.

Хвана рязко ръката ми, с другата сграбчи сакото си, което висеше на един от високите столове, и ме поведе по коридора през фоайето към асансьорите.

Многото лица на Крисчън Грей. Дали някога щях да успея да разбера този мъж с променящото му се като температурата на Меркурий настроение?

В асансьора погледнах скришом към него. Сянка на усмивка флиртуваше с прекрасната му уста. Усмихваше се на някаква негова си шега. Зачудих се дали шегата не е за моя сметка. Какво си бях въобразила? Отивах на среща с родителите му без бельо! Подсъзнанието ми не спираше да врънка: „Нали ти казах? Нали ти казах?" В моята стая изглеждаше като свежа шега, но там бях на сигурно място. Сега излизах навън без гащи! Той погледна към мен и онова електричество между нас... Веселият поглед изчезна. В очите му се появиха облаци, потъмняха. Господи!

Асансьорът спря на първия етаж. Крисчън тръсна глава, все едно искаше да се освободи от нежеланите си мисли, и ми даде път с ръка. Истински джентълмен! И кого се опитваше да заблуди? Кой джентълмен би взел в плен гащи?

Тейлър спря пред нас с голямото ауди, Крисчън отвори задната врата и аз се качих с елегантността на жена, оставена без бельо против волята й. Бях благодарна, че роклята на Кейт не прилепва по тялото и е дълга до коляното.

Потеглихме към магистрала номер 5 в пълно мълчание. Присъствието на Тейлър повече или по-малко смущаваше и двама ни. Настроението на Крисчън се усещаше във въздуха. Чувствах как колкото повече се отдалечаваме на север, толкова повече веселото настроение се стопява. Той гледаше замислено през прозореца и усещах, че се отдалечава и от мен. За какво мислеше? Не можех да го попитам пред Тейлър.

- Къде си се научил да танцуваш? попитах. Исках да започна разговор. Той се обърна и ме изгледа с очи, в които не можех да прочета нищо. Видях отразени само светлините на магистралата.

- Наистина ли искаш да знаеш?

Сърцето ми се сви. Не, не исках да зная. Досещах се за отговора.

- Да казах, вече не така нетърпеливо.

- Госпожа Робинсън обичаше да танцува.

Разбира се, най-лошите ми очаквания се потвърдиха. Тя го бе научила добре и мисълта ме отчая. Аз не можех да го науча на нищо. Не умеех да правя нищо.

- Очевидно е била добра учителка. -Да.

Мозъкът ми завря. Дали тя бе взела най-хубавото от него преди той да се затвори така за света? Или го бе извадила от черупката на неговото собствено аз? Той имаше и друга хубава, весела страна. Усмихнах се неволно при спомена за танца, как се въртяхме из стаята, аз в ръцете му, а гащите ми някъде из джобовете му.

И после Червената стая. Потърках неволно китките си. „Така става, когато стягаш с кабелни връзки китките на младо момиче". И на това ли го бе научила, или просто го бе съсипала? Зависи от гледната точка. Или може би сам щеше да намери този път, със или без госпожа Робинсън. Това бе мигът, в който осъзнах, че мразя тази жена. И се надявах да не се налага да я виждам никога на живо, защото не знаех дали бих могла да поема отговорност за действията си. За първи път изпитвах такава омраза към човек, когото дори не познавах. Погледнах през прозореца, без да виждам абсолютно нищо освен ревността, раздразнението и яда си.

После се сетих за следобеда. Той се бе държал нежно и не ме насилваше да правя нищо сложно или болезнено. Дали бих го направила пак? Не можех да се преструвам дори пред себе си, че този въпрос подлежи на обсъждане. Разбира се, че бих. Ако ме пожелаеше, ако не болеше много и ако това беше единственият начин да съм с него.

Това беше голата истина. Исках да съм с него. Моето друго аз въздъхна с облекчение. Но тя рядко мислеше с акъла си. По-скоро мислеше с друга част от тялото си, а тази част в момента бе добре изложена на показ.

- Недей! каза той.