Петдесет нюанса сиво

Крисчън седеше на масата за хранене в другия край на помещението и четеше вестник. Масата имаше размери на тенис корт или нещо от сорта. Не че играя тенис де, но бях гледала Кейт да играе! „По дяволите! Кейт! Как забравих!"

- Кейт! изграчих истерично.

Крисчън ме погледна иззад вестника.

- Знае, че си тук и че си все още жива. Пратих съобщение на Елиът. Демонстрираше нещо като чувство за хумор.

Не ми беше до смях. Спомних си как Кейт отдадено и пламенно се чупеше на дансинга. Беше пуснала всичките си патентовани номера в действие само и само да свали брата на Крисчън. Чудех се какво щеше да каже за моето оставане при Грей. Никога не бях спала на друго място освен у нас. Тя вероятно беше все още с Елиът. Тоя номер го бе правила само два пъти преди и и двата пъти се наложи след разделите да понасям със седмици гледката на кошмарната й розова пижама. „Ще си помисли, че и аз съм ударила един бърз секс на крак, за една нощ. Това ще си помисли".

Крисчън ме изгледа доста настоятелно. Беше с бяла ленена риза с разкопчана яка и маншети.

- Седни нареди ми и посочи място на масата. Минах през стаята и седнах срещу него точно където ми бе показал. На масата имаше храна за поне няколко месеца.

- Не знаех какво ще искаш за закуска, така че поръчах цялото меню на хотела каза той с извинителна, но някак перверзна усмивка.

- Много щедро от твоя страна, наистина успях да кажа, объркана от огромния избор. Обаче наистина бях гладна.

- Да, така е призна той малко виновно.

Захванах се с палачинките с кленов сироп, бърканите яйца и бекона. Крисчън се опита да скрие усмивката си и се върна към омлета си. Храната беше превъзходна.

- Чай? попита той.

- Да, благодаря.

Той ми подаде малко чайниче с гореща вода, малка лъжичка, а в чинийката имаше пакетче „Туинингс Брекфаст". Беше запомпил как пия чая си!

- Косата ти е много мокра смъмри ме пак.

- Не успях да намеря сешоара смотолевих. Не че бях търсила изобщо. Устата му пак се втвърди в онази права линия, но не каза нищо.

- Благодаря за дрехите.

- Няма защо. Този цвят ти отива, Анастейжа.

Изчервих се и пак се втренчих в пръстите си.

- Знаеш ли, трябва да се научиш да приемаш комплименти. Тонът му пак бе порицаващ.

- Трябва да ти дам пари за дрехите.

Той ме изгледа все едно съм му нанесла жестока рана, така че продължих бързо:

- Та ти вече ми даде книгите, които не мога да приема, разбира се. Но тези дрехи... Искам да ги платя. И се усмихнах нерешително.

- Анастейжа, повярвай ми, мога да си го позволя.

- Не е там работата. Защо трябва да ми купуваш дрехи?

- Защото мога. И очите му пак светнаха зловещо.

- Това, че можеш, съвсем не означава, че трябва.

Говорех тихо. Той ме погледна учудено. Очите му пламтяха. Разбрах, че говорим за различни неща, но пък не знаех за какви точно. Което ми напомни...

- Защо ми изпрати книгите, Крисчън? попитах тихо и нежно.

Той остави вилицата и ножа в чинията и впи в мен напрегнатия си поглед. Очите му горяха в пламъка на някаква необяснима, неизмерима емоция. Устата ми пресъхна.

- Добре. Когато онзи моторист едва не те сгази и аз те прегърнах и ти ме гледаше в очите и цялото ти тяло молеше: „Целуни ме, целуни ме, Крисчън!"... Спря, после продължи: Е, беше мой дълг да ти обясня и да те предупредя.

Пак прокара пръсти през косата си.

- Анастейжа, аз не съм мъж, от който можеш да очакваш цветя, сърца и романтика. Моите вкусове са съвсем различни. Трябва да се пазиш и да бягаш от мен. Затвори очи, изправен сякаш пред ужасно поражение. Но в теб има нещо... Не мога да остана далеч от теб. Но вероятно вече си се досетила.

Апетитът ми изчезна. Не можеше да остане далеч от мен!?

- Тогава недей прошепнах.

Той се задъха, очите му бяха широко отворени.

- Нямаш представа за какво говориш и за какво става дума.

- Просвети ме тогава.

Гледахме се и никой не докосваше храната си.

- Значи не си се обрекъл на живот без секс и брак?

Това му се стори забавно и в очите му светна весела искрица.

- Не, Анастейжа, не съм. Изчака да поема информацията и да се изчервя на глупостта си. Явно филтърът мозък-уста пак се бе повредил: не можех да повярвам, че току-що съм казала това на глас.

- Какво ще правиш през следващите няколко дни? попита все така тихо той.

- Днес съм на работа от обяд. Колко е часът? Внезапно ме обзе паника.

- Десет и малко. Имаш много време. А утре? Беше опрял лакти на масата и брадичката си върху дългите си пръсти.

- С Кейт трябва да си опаковаме багажа. Другата седмица се местим в Сиатъл. Ще работя в „Клейтьн" цялата тази седмица.

- Имаш ли вече апартамент в Сиатъл?

-Да.

- Къде?

- Не помня адреса. Някъде в района на Пайк Маркет.

- Не е далеч от мен Той ee усмихна И какво мислиш да работиш в Сиатъл?

Какво целеше с тези въпроси? Неговите разпити бяха почти толкова вбесяващи, колкото тези на Катрин Кавана.

- Кандидатствах по няколко програми за стажанти. Чакам да ми отговорят отнякъде.

- Кандидатства ли за моята компания, както те посъветвах?

Изчервих се. „Как ли пък не!"

- Ами... не.

- И какво й е на моята компания?

- Твоята компания е твоята компания засмях се аз.