Петдесет нюанса сиво

Крисчън отвори вратата на черното си Ауди SUV и аз се пъхнах вътре. Страхотна кола. Не бе споменал нищо за случилото се в асансьора. Дали аз трябваше да кажа нещо? Трябваше ли изобщо да говорим за това, или беше по-добре да се преструваме, че не се е случило нищо? Моята първа целувка закована на стената, без прегръдка. Колкото повече секундите ни отдалечаваха от хотела, толкова повече случилото се ми се струваше мит. Митът за крал Артур или за Атлантида. Вероятно никога не са съществували, никога не е било, като моята целувка. Вероятно всичко беше във въображението ми. Не, не беше така. Докоснах устните си. Още бяха подути. Със сигурност не си въобразявах. Бях съвсем различна жена. Желаех този мъж. Яростен, безнадежден копнеж. И знаех, че той изпитва същото. Погледнах го. Беше както винаги любезен и леко дистанциран.

Пак не разбирах.

Той запали колата, обърна на паркинга и пусна уредбата. Салонът се изпълни с магия. Най-прекрасната музика, която бях чувала. Пееха две жени. Сетивата ми в пълен хаос, разглобени, на парчета... а музиката навлезе в тялото ми като сладка тръпка и се плъзна по гръбнака ми. Крисчън зави към Парк Авеню. Караше бавно и с увереност.

- Какво слушаме?

- Делиб, операта „Лакме". Харесва ли ти?

- Крисчън, удивително е!

- Нали? Усмихна се и ме погледна. И за секунда го видях такъв, какъвто трябваше да е красив мъж на двайсет и седем, безгрижен и усмихнат. Дали музиката бе ключът към него? Облегнах се и се заслушах в ангелските гласове примамливи, съблазнителни.

- Можеш ли да я пуснеш пак?

- Разбира се. Крисчън натисна някакво копче и музиката ме обви гальовно. Беше като нежна, бавна, сладка атака върху сетивата ми.

- Обичаш ли класическа музика? попитах с надеждата да изкопча нещо за... предпочитанията му.

- Вкусовете ми са доста разнообразни, Анастейжа. Всичко от Томас Талис до Кингс ъф Лиън. Зависи от настроението ми. А ти?

- И аз така. Само дето не знам кой е Томас Талис.

Той за секунда отдели очи от пътя и ги обърна към мен.

- Ще ти го пусна някой път. Британски композитор от шестнайсети век. Династията на Тюдорите. Църковни хорали. Звучи доста езотерично, но е прекрасен, уверявам те.

Натисна друго копче. Кингс ъф Лиън „Горещ секс". Колко удачно! Телефонът му звънна и Крисчън натисна някакъв бутон върху волана.

- Грей каза раздразнено. Беше толкова безцеремонен!

- Господин Грей. Уелч се обажда. Имам информацията, която ви трябваше. Гласът бе изнервен.

- Прати ми я по мейла. Нещо друго?

- Не, сър.

Той натисна бутона и музиката се върна. Нямаше „Дочуване!", нямаше „Благодаря!". Зарадвах се, че не приех да работя за него. Потръпнах. Толкова е студен с хората си и как само ги контролира! Музиката пак спря телефонът звънеше.

- Грей.

- Господин Грей, споразумението за конфиденциалност ви е изпратено на електронната поща. Женски глас.

- Добре, Андреа.

- Приятен ден, сър.

Музиката пак спря. По дяволите! Това ли беше животът му? Непрестанни телефонни обаждания?

- Грей. Беше ядосан.

- Здрасти, Крисчън, изчукаха ли те?

- Здравей, Елиът. На хендсфри съм. И не съм сам в колата отвърна Крисчън.

- С кого си?

- С Анастейжа Стийл каза раздразнено той.

- Здравей, Ана!

„Ана?"

- Здравей, Елиът.

- Много неща чух за теб. Гласът му бе прелъстителен. Крисчън се намръщи.

- Не вярвай на нищо, което ти е казала Кейт.

Елиът се засмя.

- Карам Анастейжа към тях каза Крисчън, като натърти върху името ми. Искаш ли да те изчакам и да те взема?

-Да.

- Ще се видим след малко. Затвори и музиката се поднови.

- Защо е толкова важно за теб да ми казваш Анастейжа?

- Защото това е името ти.

- Предпочитам Ана.

- Сериозно?

Бяхме почти пред апартамента ми.

- Анастейжа каза той замислено. Погледнах го ядно заради това „Анастейжа", но той не ми обърна никакво внимание и продължи: Това, което се случи в асансьора, няма да се повтори, не и преди да сме обмислили нещата.

Спря пред сградата. Сепнах се. Не му бях давала адреса си, но той знаеше къде живея! Ама де бе, как да не знае! Нали беше пратил книгите! Разбира се, че знаеше! Всеки кадърен маниак, собственик на хеликоптер и на програма за проследяване на телефони, лесно можеше да научи адреса ми.

Защо не искаше да ме целуне пак? Мисълта за липсата на такава перспектива бе доста неприятна. Не разбирах нищо. Той беше прикрит и загадъчен, напълно неразгадаем. Излезе и елегантно заобиколи колата, за да ми отвори. Истински джентълмен, както винаги, с изключение на някои много редки и така безценни моменти. Когато пътува в асансьор например. Изчервих се при спомена за устните му върху моите. Как исках да прокарам пръсти през палавата му рошава коса но не ми бе позволено. Не можех да мръдна, когато стискаше ръцете ми над главата. Изпитах разочарование при спомена.

- Това, което се случи, бе много хубаво казах тихо и слязох от колата. Не бях сигурна дали наистина чух как пое рязко въздух, но реших да не обръщам внимание и тръгнах към вратата.