Петдесет нюанса сиво

Оставих вилицата и ножа. Не можех да ям повече.

- Това ли е всичко, което възнамеряваш да изядеш?

Кимнах. Той ме погледна недоволно, но предпочете да замълчи. Въздъхнах съвсем тихо с облекчение. Стомахът ми се свиваше от цялата тази информация, която не можех да приема, камо ли да смеля, от виното главата ми беше като изпразнена. Наблюдавах как изяжда всичко в чинията си. Ядеше като ламя. Наистина се налагаше да тренира след тези количества храна. Неволно в съзнанието ми изплува образът на Крисчън по пижама... Свих се от неудобство в стола си. Той ме изгледа и аз, естествено, се изчервих.

- Бих дал всичко, за да разбера какво мислиш в момента каза той, а аз придобивах все по-червен цвят.

Той ме погледна дяволито и се усмихна.

- Мога да се досетя каза меко. Предизвикваше ли ме да му кажа?

- Радвам се, че не можеш да четеш мислите ми.

- Не мога. Но мога да чета тялото ти, Анастейжа, с което имах възможността да се запозная доста добре от вчера до днес. Гласът му буташе въображението ми накъдето си иска. Как можеше да сменя толкова бързо настроението си? Беше като живак, а аз едва успявах да следвам бързината, с която се движеше.

Той повика сервитьорката с ръка и поиска сметката. След като плати, стана и протегна ръка към мен.

- Ела каза и ме поведе към колата. Този контакт ръка в ръка беше толкова нетипичен за него, така нормален, така интимен. Не можех да направя връзка между него и всичко онова, което искаше да ми причини в Червената стая.

По пътя от Олимпия до Ванкувър почти не говорихме, всеки вглъбен в мислите си. В пет следобед спряхме пред апартамента ми. Лампите светеха. Кейт си беше у дома. Предположих, че опакова багажа, освен ако Елиът не беше все още там. Той изключи мотора и осъзнах, че вече се налага да го напусна.

- Искаш ли да влезеш? попитах. Не исках да си тръгва. Исках време, време да съм с него.

- Не, имам доста работа каза простичко и ме погледна с онзи кодиран поглед.

Изведнъж ми стана много тъжно. Тръгваше си. Той посегна към мен, хвана ръката ми, бавно я доближи до устните си и я целуна нежно. Толкова сладък, забравен жест. Сърцето ми подскочи.

- Благодаря ти за този уикенд, Анастейжа. Беше много хубав... най-хубавият уикенд. Сряда? Ще те взема от работа. Ще те взема където и да си каза тихо и нежно той.

- Сряда прошепнах.

Той целуна ръката ми отново, постави я обратно в скута ми, слезе елегантно от колата, мина от моята страна и ми отвори вратата. Защо изпитвах това чувство на празнота? Все едно ме бяха лишили от нещо ценно и съкровено. В гърлото ми заседна буца. Не биваше да му позволявам да ме вижда такава. Сложих усмивка на лицето си, излязох от колата и тръгнах към входа. И тогава ме обзе ужас, че предстоеше да се изправя пред Кейт. Обърнах се и го погледнах. „Горе главата, Стийл!"

- О, между другото, все още нося слиповете ти. Усмихнах се и издърпах нагоре ластика им, за да ги види. Шокирах го, меко казано. Господи! Каква реакция! Заслужаваше си да се види. Настроението ми веднага се обърна на 180 градуса. Весело се втурнах към къщата и едва потиснах желанието си да скоча весело във въздуха с високо вдигната ръка. „Само така!" викна развълнувано моето друго аз.

Кейт беше във всекидневната и опаковаше ботушите си в кашони.

- Върна се най-накрая. Къде е Крисчън? Как си? Гласът й беше трескав, пулсираше от любопитство. Дори не ми даде възможност да кажа; „Здравей".

За огромно съжаление трябваше да се изправя пред нейната упоритост и гестаповските й методи за изкопчване на информация. А бях подписала споразумение, според което нямах право да говоря, и то точно по въпросите, които след малко щяха да ме залеят. Нездравословна за мен ситуация.

- Е, как беше? Не съм спряла да те мисля, след като Елиът си тръгна. Тя се ухили палаво.

Не можех да не се усмихна на загрижеността й и най-вече на любопитството й, но незнайно защо ме досрамя. Изчервих се. Това бяха много лични неща. Каквото и да се бе случило... това бяха лични неща. И най-вече след като бях видяла какво крие Крисчън и знаех защо е станало така. Но трябваше да й кажа нещо, иначе нямаше да ме остави на мира.

- Беше хубаво, Кейт. Много хубаво, мисля казах тихо, опитвайки се да прикрия неудобството си при мисълта, че тя не трябва да знае нищо повече.

- Мислиш?

- Нямам много база за сравнение, нали? казах извинително.

- Успя ли да свършиш?

„Как може да пита за такива неща!" Почервенях.

- Да казах раздразнено.

Кейт ме дръпна на дивана и хвана ръцете ми.

- Това е наистина страхотно! Погледна ме с леко недоверие.

- И като се има предвид, че това ти е първият път, значи Крисчън наистина знае какво прави.

- О, Кейт, дори не можеш да си представиш!

- Моят първи път беше кошмарен продължи тя полусърдито, полуразвеселено.

- Така ли? Стана ми интересно. Никога не беше споменавала за това.

- Да, Стив Паоне. В гимназията. Беше пълен смешник тоя безпишковец. Беше много груб, аз не бях готова. И двамата бяхме пияни. Знаеш... пияни, след купон, пубертетска работа. Отне ми месеци преди да се реша да опитам пак. Бях много малка. Може би ти беше права да чакаш толкова време.