Последна саможертва

Ковчегът на кралицата щеше да бъде носен от четирима

специални дворцови носачи и щеше да премине във величест-

вено шествие през земите на двора, докато стигне до внуши-

телната дворцова катедрала. Там само група от избрани щеше

да присъства на литургията. След службата Татяна щеше да

бъде погребана в църковния двор, заемайки място до другите

монарси и влиятелни кралски особи.

Не беше трудно да се види траурният маршрут. Пилони с

червени и черни копринени знамена го маркираха от двете

страни. Земята, над която щеше да мине ковчегът, бе осеяна

с листа от рози. Отстрани се бе скупчила тълпа, като всеки

се надяваше да зърне за миг досегашната си кралица. Много

морои бяха пристигнали от далечни места, за да присъстват на

погребението, а някои и на изборите, които щяха да последват

съвсем скоро, само след две седмици.

Ескортът от представители на кралските фамилии – пове-

чето облечени в черно кадифе, което продавачката на Лиса

би одобрила – вече се насочваше към сградата на двореца.

Лиса спря отвън, за да се раздели с Кристиан, който със си-

гурност не изгаряше от желание да представлява семейството

си на толкова почетно събитие. Тя отново го дари с гореща

прегръдка и лека целувка. Докато се отдръпваха един от друг,

сините му очи проблеснаха многозначително – онази тайна,

която криеха от мен.

Лиса се промъкна през насъбралото се множество, за да

стигне до входа и да открие мястото, откъдето процесия-

та щеше да тръгне. Сградата не приличаше на дворците или

замъците в Древна Европа. Величествената каменна фасада

и високите прозорци бяха в тон с останалите дворцови по-

стройки, но с някои особености – като височината, широките

мраморни стълби – и леко се отличаваше от останалите сгра-

ди. Някой дръпна Лиса за ръката и я спря, като тя едва не се

блъсна в един възрастен морой.

– Василиса? – Беше Даниела Ивашков, майката на Ейдри-

ън. Даниела не беше толкова надменна като повечето кралски

особи и всъщност нямаше нищо против двамата с Ейдриън да

сме гаджета – или поне преди да ме обвинят в убийство. Дани-

ела приемаше връзката ни най-вече защото вярваше, че двама-

 32 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

та с Ейдриън ще се разделим, след като получа назначението

си като пазител. Освен това тя бе убедила един от братовче-

дите си, Деймън Тарус, да поеме защитата ми – предложение,

което отхвърлих, когато избрах Ейб да ме представлява. Все

още не бях съвсем сигурна дали тогава взех правилното реше-

ние, но то навярно бе помрачило доброто отношение на Дани-

ела към мен, за което съжалявах.

Лиса ѝ се усмихна нервно. Нямаше търпение да се присъе-

дини към процесията, за да се свърши по-скоро с всичко това.

– Здравей – рече тя.

Даниела беше облечена изцяло в черно кадифе, а върху

черната ѝ коса бе кацнала малка шапка, украсена с диаманти.

Красивото ѝ лице бе помрачено от тревога и притеснение.

– Виждала ли си Ейдриън? Никъде не успях да го открия.

Проверихме и в стаята му.

– О! – Лиса отвърна поглед.

– Какво? – Даниела едва не я разтърси. – Какво знаеш?

Лиса въздъхна.

– Не зная къде е той, но миналата нощ го видях, когато се

връщаше от някакъв купон. – Приятелката ми се поколеба,

сякаш се срамуваше да продължи. – Той беше... много пиян.

Никога досега не съм го виждала такъв. Беше излязъл с ня-

какви момичета и не зная. Съжалявам, лейди Ивашков. Той

вероятно... ами, е заспал някъде.

Даниела закърши ръце. Напълно споделях тревогата ѝ.

– Надявам се, че никой няма да забележи. Сигурно бихме

могли да кажем... че е съсипан от мъка. И без това е такава

лудница. Едва ли някой ще забележи. Ще им кажеш, нали? Ще

им кажеш колко е разстроен?

Харесвах Даниела, но тази кралска обсебеност от имиджа

наистина започваше да ми лази по нервите. Знаех, че обича

сина си, но главната ѝ загриженост в случая изглежда не беше

погребението на Татяна, а какво ще си помислят другите за

нарушаването на протокола.

– Разбира се – кимна Лиса. – Не бих искала някой да... ами,

не желая това да се разчуе.

– Благодаря ти. А сега върви. – Даниела посочи към врати-

те, все още разтревожена. – Трябва да заемеш мястото си. – За

 33 

р и ш е л м и й д

изненада на Лиса, я потупа нежно по ръката. – И не се при-

теснявай. Ще се справиш. Просто дръж главата си изправена.

Пазителите, застанали пред вратата, познаха Лиса и ѝ позво-

лиха да влезе. Там, във фоайето, беше ковчегът на Татяна. Лиса

замръзна, внезапно поразена и почти забравила защо е дошла.

Сам по себе си ковчегът бе произведение на изкуството.

Всяка една от страните му бе украсена с рисунки на градин-

ски сцени, които блестяха в металически цветове във всички

нюанси. Навсякъде блестеше злато, златни бяха и дръжките,

които щяха да държат носачите. Въпросните дръжки бяха ук-

расени със стръкове бледоморави рози. Струваше ми се, че

бодлите и листата щяха доста да затруднят носачите, докато

ги държат, но това си беше техен проблем.

Вътре, непокрита и сгушена сред още бледолилави рози,

лежеше самата Татяна. Беше странно. Непрекъснато гледам

мъртви тела. По дяволите, дори ги създавам. Но да видиш

труп, който е балсамиран и лежи омиротворено и красиво наг-