Последна саможертва

ласен... ами, беше зловещо. За Лиса също беше странно, осо-

бено след като не ѝ се случваше да се сблъсква със смъртта

толкова често, колкото на мен.

Татяна беше облечена в блестяща копринена рокля в наси-

тен оттенък на пурпурното – традиционният цвят за кралско

погребение. Роклята с дълги ръкави бе украсена със сложна

плетеница от перли. Често бях виждала Татяна в червено –

цвят, свързан с фамилията Ивашков – и бях доволна, че пур-

пурното е традиционният цвят за едно кралско погребение.

Червената рокля би била твърде силно напомняне за кърва-

вите ѝ снимки, които бях видяла на изслушването, снимки,

които се опитвах да изтрия от съзнанието си. Около шията

ѝ висяха нанизи със скъпоценни камъни и перли, а върху си-

веещата ѝ коса проблясваше златна корона с диаманти и аме-

тисти. Някой бе свършил отлична работа с грима на Татяна,

но дори и той не бе могъл да прикрие бледността на кожата

ѝ. По природа мороите са бледи. В смъртта ставаха бели като

тебешир – също като стригоите. Гледката подейства на Лиса

толкова силно, че тя се олюля леко и извърна глава. Уханието

на рози изпълваше въздуха, но сладостта му се смесваше с

лекия дъх на разложението.

 34 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Отговарящата за организацията на погребението забеляза

Лиса и ѝ нареди да заеме отреденото ѝ място – след като пре-

ди това измърмори неодобрението си от неподходящия ѝ из-

бор за траурно облекло. Острите думи върнаха рязко приятел-

ката ми в реалността и тя се подреди до петте кралски особи,

застанали от едната страна на ковчега. За да не гледа директно

мъртвата кралица, Лиса отклони поглед леко встрани. Скоро

се появиха носачите и вдигнаха товара си, като използваха ук-

расените с рози дръжки, за да положат ковчега на раменете си,

след което бавно го понесоха навън към очакващата ги тъл-

па. Всички носачи бяха дампири. Бяха облечени в официални

костюми, което отначало ме смути, но сетне осъзнах, че всич-

ки са дворцови пазители – с изключение на един. Амброуз.

Както винаги, той изглеждаше прекрасно и се взираше право

напред с безизразно лице.

Запитах се дали Амброуз наистина тъгува за Татяна. Тол-

кова бях погълната от проблемите си, че забравях, че ставаше

дума за погубен живот, за някого, когото навярно мнозина са

обичали. Амброуз беше защитил Татяна, когато ѝ бях бясна

заради декрета за възрастта. Наблюдавайки го през очите на

Лиса, ми се искаше да съм там и да поговоря лично с него. Той

трябваше да знае нещо повече за писмото, което бе пъхнал в

ръката ми в съдебната зала. Със сигурност той не беше обик-

новено момче за поръчки.

Процесията се придвижи напред и сложи край на размиш-

ленията ми за Амброуз. Пред ковчега имаше други участници

в церемонията. Кралските персони в натруфени одежди наис-

тина представляваха бляскава гледка. Униформени пазители

носеха знамена. Музиканти с флейти вървяха най-отзад и сви-

реха траурна мелодия. От своя страна Лиса беше много добра

в представянето си на публични места и пристъпваше бавно

и величествено, с вродена елегантност и грация. Гледаше спо-

койно и уверено. Разбира се, не можех да я видя отстрани, но

можех да си представя какво виждат зрителите. Беше красива

и царствена, достойна наследница на рода Драгомир, и се на-

дявах, че все повече и повече ще го осъзнава. Щяха да ни се

спестят доста усилия, ако някой променеше закона за гласува-

не, така че да не се налага да търсим изчезнал роднина.

 35 

р и ш е л м и й д

Изминаването на траурния маршрут отне доста време. Дори

когато слънцето започна да се скрива под хоризонта, продъл-

жаваше да е горещо. Лиса започна да се поти, но знаеше, че

нейното неудобство е нищо в сравнение с това на тези, които

носеха ковчега. Ако на многобройните зрители им беше горе-

що, с нищо не го показваха. Проточваха вратове, за да видят

по-добре шоуто, разиграващо се пред тях. Лиса не обръщаше

особено внимание на зяпачите, но по израженията на лицата

им разбрах, че ковчегът не беше единственото, от което се ин-

тересуваха. Те наблюдаваха и Лиса. Слуховете за това, което

бе направила за Дмитрий, бяха като огромен пожар, който се

бе разпрострял в света на мороите, и макар че мнозина бяха

скептични относно способността ѝ да лекува, имаше също

толкова много, които вярваха. Видях учудване и благогове-

ние, изписани по лицата им, и за секунда се запитах кого бяха

дошли да видят в действителност: Лиса или Татяна?

Най-после се показа катедралата, което беше посрещнато

с облекчение от Лиса. Слънцето не убиваше мороите както

стригоите, но горещината и слънчевата светлина създаваха

неудобство на всеки вампир. Процесията почти свършваше и

тъй като приятелката ми беше една от онези, на които им бе

позволено да присъстват на църковната служба, много скоро

щеше да се наслади на климатика.

Докато оглеждах обстановката, не можех да не си поми-

сля какъв ироничен кръговрат представлява животът. Върху

просторните земи от двете страни на църквата се извисяваха

две гигантски статуи на двама древни легендарни монарси на

мороите: крал и кралица, под чието управление те бяха по-

стигнали благоденствие и успехи. Въпреки че се намираха на