Последна саможертва

значително разстояние от църквата, двете статуи се издигаха

някак си заплашително, сякаш оглеждаха критично всичко на-

около. Близо до статуята на кралицата се намираше градина-

та, която добре познавах. Бях принудена да работя в нея като

наказание заради бягството ми в Лас Вегас. Истинската цел

на онова пътуване – която никой не знаеше – беше да освобо-

дя Виктор Дашков от затвора. Виктор беше отдавнашен наш

враг, но той имаше брат – Робърт, който владееше духа и зна-

еше как може да бъде спасен Дмитрий. Ако някой от пазители-

 36 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

те бе разбрал, че аз съм освободила Виктор – а по-късно съм

го изгубила, – наказанието ми щеше да бъде много по-тежко

от подреждане на архиви и озеленяване. Поне бях свършила

добра работа в градината, помислих си горчиво. Ако ме ек-

зекутират, щях да оставя запомняща се следа в кралския двор.

Преди да се обърне и да влезе в църквата, погледът на Лиса

се задържа доста дълго върху една от статуите. Сега цялата бе

плувнала в пот и аз осъзнах, че не е само заради горещината.

Беше неспокойна и притеснена. Но защо? Защо беше толкова

нервна? Това бе просто церемония. Трябваше само да следва

хода на нещата. При все това... ето пак. Нещо друго я тормо-

зеше. Тя продължаваше да крие рояк мисли от мен, но няколко

се изплъзнаха.

Прекалено близо, прекалено близо. Движим се твърде бързо.

Бързо? Не и според мен. Лично аз никога не бих се справи-

ла с тази бавна, тържествена стъпка. Особено ми беше жал за

носачите. Ако бях един от тях, щях да пратя благоприличието

по дяволите и да хукна към крайната цел. Разбира се, това мо-

жеше да поразтърси мъртвеца. Ако организаторката на погре-

бението беше разстроена заради роклята на Лиса, можех да си

представя как щеше да реагира, ако Татяна изпадне от ковчега.

Катедралата вече се виждаше по-ясно, а под слънчевите

лъчи куполите ѝ блестяха в кехлибарени и оранжеви оттенъ-

ци. Лиса беше на няколко метра от входа, но застаналият на

прага свещеник се виждаше съвсем отчетливо. Одеждите му

бяха направо заслепяващи. Бяха ушити от тежък, блестящ

брокат, дълги и надиплени. Главата му бе увенчана с кръгла

шапка с кръст, също златен. Помислих си, че е проява на лош

вкус да засенчва по блясък и великолепие дрехите на крали-

цата, но може би това трябваше да прави един висш свещеник

при официални случаи. Сигурно така привличаше Божието

внимание. Той вдигна ръце, за да посрещне процесията, и така

разкри още от това пищно одеяние. Останалата част от тълпа-

та, в това число и аз, не можахме да се сдържим и вперихме

смаяни погледи в ослепителната гледка.

И така, можете да си представите изненадата ни, когато

статуите избухнаха.

 37 

Г л а в а 4

И когато казвам избухнаха, имам предвид, че те наис-

тина избухнаха.

Пламъци и дим се разпростряха като венчелистчета

на разцъфнало цвете, когато онези бедни монарси експлоди-

раха, разпръсквайки каменни отломки. За миг останах шашна-

та. Беше все едно да гледаш екшън филм: страхотна експлозия

отекна във въздуха и яко разтърси земята. Сетне обучението

и инстинктите ми на пазител си казаха думата. Критичен оглед

и преценка на ситуацията. Веднага забелязах, че по-голяма-

та част от материала на статуите се разхвърча към външните

страни на градината. Малки каменни парчета и прах се поси-

паха върху погребалната процесия, но нито един голям каме-

нен къс не удари Лиса или някой от застаналите наблизо. Ако

се предположеше, че статуите не са се взривили спонтанно,

който го бе направил, бе действал изключително прецизно.

Като оставим логистиката настрани, огромните пламъци,

издигащи се към небето, си бяха доста страшни. Настана хаос,

докато всички се опитваха да избягат. Само че в паниката си

хукнаха в различни посоки, така че последваха сблъсъци и

струпвания. Дори носачите оставиха скъпоценния си товар и

се разбягаха. Амброуз беше последният, който го стори. Зя-

паше ужасено Татяна с разширени очи, но поредният каменен

отломък го пришпори да се присъедини към бягащата тълпа.

Неколцина пазители се опитваха да въдворят ред, като насоч-

ваха присъстващите обратно към пътя на процесията, но без

 38 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

особен успех. Никой не беше на себе си, всички бяха твърде

ужасени и паникьосани, за да разсъждават разумно.

Е, всички с изключение на Лиса.

За моя изненада, тя не беше изненадана.

Тя бе очаквала експлозията.

Не побягна, въпреки че тичащите покрай нея я бутаха и

блъскаха. Стоеше като закована на мястото, където беше, ко-

гато статуите избухнаха, оглеждаше ги и преценяваше пора-

женията. Всъщност изглеждаше загрижена да не би някой сред

множеството да е сериозно наранен от взрива. Но, не. Както

вече забелязах, изглежда нямаше ранени. А ако имаше, то по-

скоро бяха пострадали от блъскащата се подивяла тълпа.

Доволна, Лиса се обърна и се присъедини към останалите.

(Е, тя вървеше; те бягаха.) Беше изминала съвсем малко раз-

стояние, когато видя голяма група пазители, забързани към