Последна саможертва

църквата с мрачни лица. Някои от тях се спряха, за да помог-

нат на онези, които се опитваха да се измъкнат, но повечето

се насочиха към мястото на експлозията, за да разберат какво

се бе случило.

Лиса отново се спря и типът, който беше зад нея, се удари

в гърба ѝ, но тя почти не забеляза сблъсъка. Наблюдаваше на-

прегнато пазителите, отбеляза наум колко са на брой и сетне

отново продължи. Скритите ѝ мисли започнаха да се разкри-

ват. Най-после започнах да навързвам отделните части от пла-

на, който криеше от мен. Тя беше доволна. Но и нервна. Но

най-вече изпитваше...

Някакво вълнение в затвора ме върна обратно в моето

съзнание. Обичайната тишина бе нарушена и в момента се

разнасяха възклицания. Скочих от мястото си и се притиснах

към решетките, като се опитвах да видя какво става. Дали и

тази сграда също щеше да експлодира? Моята килия гледаше

към стената на коридора и нямах изглед към останалата част

от коридора или входа. Но видях пазачите, които обикновено

стояха в далечния край на коридора, да притичват покрай мен

към мястото на суматохата.

Не знаех какво означава това и се стегнах, готова за всич-

ко – за приятел или враг. Нямаше да се учудя, ако някаква

отцепническа група напада двора, за да направи изявление

 39 

р и ш е л м и й д

срещу правителството на мороите. Огледах набързо килията

и мислено изругах. Искаше ми се да има с какво да се защитя.

Най-близко до оръжие бе книгата на Ейб, но тя не ми вършеше

работа. Ако той беше толкова велик, на какъвто се правеше,

щеше наистина да пъхне една пила вътре. Или да ми донесе

нещо по-голямо, като например „Война и мир“.

Шумът стихна и трополене на стъпки се насочи към мен.

Стиснах юмруци и отстъпих няколко крачки назад, готова да

се отбранявам срещу всеки, който се появи.

„Всеки“ се оказа Еди Кастъл. И Михаил Танър.

Не очаквах приятелски лица. Еди беше мой стар приятел

от академията „Свети Владимир“, пазител като мен и някой,

който ме подкрепяше в доста злополучни приключения, вклю-

чително нахлуването в затвора, в който се намираше Виктор

Дашков. Михаил беше по-голям от нас, наближаваше триде-

сетте и ни бе помогнал да променим Дмитрий от стригой в

дампир с надеждата, че Соня Карп – жената, която Михаил

обичаше и която се бе превърнала в стригой – може също да

бъде спасена. Плъзнах поглед от единия към другия.

– Какво става? – настоях да узная.

– И на мен ми е приятно да те видя – рече Еди. Той се по-

теше, обзет от боен плам, а няколкото тъмночервени следи по

лицето му показваха, че тази вечер е срещнал нечий юмрук.

В ръката си стискаше оръжие, което бе от арсенала на охра-

ната: нещо като полицейска палка, която се използваше, за да

обезвреди някого, без да го убие. Но Михаил държеше нещо

много по-ценно: електронна карта и метален ключ, за да отво-

ри килията ми.

Приятелите ми бяха организирали нахлуване в затвора. Не-

вероятно. Откачените неща обикновено бяха мой специалитет.

– Да не би вие, момчета... – Намръщих се. Мисълта за бяг-

ство ме изпълни с радост, но бойните им действия ме отрез-

виха. Очевидно те бяха отговорни за схватката с пазачите ми,

която преди малко бях чула. А и изобщо не беше лесно да се

промъкнат тук. – Да не би вие двамата да сте се справили с

всички пазители в сградата?

Михаил приключи с отварянето на вратата и аз не губих

време, а побързах да изляза. След потискащата и задушаваща

 40 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

атмосфера от последните дни, беше все едно да се изкачиш на

планински връх, а вятърът да брули лицето ти сред простора.

– Роуз, в тази сграда няма пазители. Е, може би само един.

И онези там. – Еди посочи към мястото на наскоро разразила-

та се схватка, където предположих, че моите пазачи лежат в

несвяст. Приятелите ми със сигурност не бяха убили никого.

– Останалите пазители проверяват експлозията – досетих се.

Парчетата от мозайката започнаха да се подреждат – включи-

телно липсата на изненада у Лиса от суматохата. – О, не. На-

карали сте Кристиан да взриви древните моройски артефакти.

– Разбира се, че не! – възмути се Еди. Изглеждаше шоки-

ран, че бих могла да предположа подобно варварство. – Оста-

налите морои, които владеят огъня, щяха да разберат, ако той

го бе сторил.

– Е, и това е нещо – промърморих. Трябваше да имам пове-

че доверие в здравия им разум.

Или може би не.

– Използвахме С4* – обясни Михаил.

– Откъде, за Бога, сте...

Езикът ми се скова, когато видях кой стои в края на кори-

дора. Дмитрий.

Да не зная как е той, докато съм в затвора, беше една от

причините за отчаянието ми. Сведенията от Кристиан и Таша

бяха само откъслечни. Е, ето го и отговора. Дмитрий стоеше

близо до входа в цялото великолепие на своите близо два

метра, могъщ и застрашителен като всеки бог. Проницател-

ните му кафяви очи прецениха всичко за миг, а силното му,

жилаво тяло бе стегнато и готово да посрещне всяка запла-

ха. Лицето му бе напрегнато, изразяващо толкова емоции, че

не можех да повярвам как някой би го помислил за стригой.

Дмитрий кипеше от живот и енергия. Всъщност, докато го

гледах сега, отново си припомних как ме беше защитил по

време на ареста ми. Имаше същото изражение. Наистина,